САКАТИЯТ БОГ

– Колко остър е ножът ми?

Спакс се засмя.

– Най-добре да не карам нейно величество да чака. Ще ми запазиш малко ром, нали?

Тя сви рамене.

– Не съм по обещанията.

Тръгна си и Кисуеър остана да седи сама. Сама с личния си огън, извън безполезните лагерни постове и с обещанието си за пришки по краката и за разкъсващо чувство за вина, стига да го искаше така. „Искам ли го? Може би. Тъй че не всички са мъртви. Това е добре. Тъй че просто дойдохме много късно. Това е лошо, или пък не. И този крак, е, едва ли е страхливо измъкване, нали? Опитах се да препусна напред с хундрилите, нали? Поне си мисля, че опитах. Така изглеждаше поне. Достатъчно добре.“

Удари още една глътка от рома от Болкандо.

Спакс беше мъж, който обичаше жените. Винаги бе предпочитала компанията на такива мъже пред спаружените плахи пародии, които си мислеха, че свенливото мигане с очи – богове на бездната – е привлекателно. Не, дързостта беше по-добре. Свянът беше глупава игра, играна от жалки страхливци, ако питаха нея. „Всичкото онова пелтечене и неловките жестове? Ако ме искаш, ела и ме вземи. Бих могла дори да кажа «да».“

„По-скоро просто ще се изсмея, разбира се. Да видя как ще заболи.“

Придвижваха се към онова, което бе останало от Ловците на кости. Като че ли никой не знаеше колко жестоко беше, или най-малкото не й го казваха. Беше видяла магията, раздрала хоризонта, докато подкованите ботуши на легиона Евъртайн кънтяха зад нея. Видяла беше Лунния къс – загърната от облаци и огън планина в небето.

„Имаше ли измяна в това? От това ли се страхуваше Синтър? Сестро, жива ли си поне?“

„Разбира се, че не искам да се върна. Не искам да знам. Трябваше просто да кажа какво изпитвам. «Върви при Качулатия, кралице. И ти също, Спакс. Аз тръгвам на юг.» Не искам да видя лицата им, на онези жалки оцелели. Нито потреса, нито ужаса, нито всички онези неща, които виждаш на лицата на хора, които не знаят защо още са живи, след като толкова много от приятелите им са мъртви.“

„Всяка армия е казан и пламъците се вдигат по-високо от всички страни. Врим, кипим, превръщаме се в сиви буци месо. «Кралице Абрастал, гладът на теб и на хора като теб никога не се засища. Устите ви зеят и ни изяждат и от това ми се повдига.»“

Когато преди три дни се появиха двамата ездачи хундрили, Кисуеър им обърна гръб. Извади нож в ума си и уби любопитството си, бързо посичане, плисване и след това тишина. Какъв бе смисълът да знае, след като знанието не беше нищо повече от вкуса на сол и желязо на езика?

Отпи нова глътка ром, доволна от това колко изтръпнало беше гърлото й. Яденето на огън бе лесно и ставаше все по-лесно.

Внезапно я споходи един спомен. Първия път, когато застанаха в раздърпана редица, първия ден от службата й в морската пехота. Някакъв кокалест сержант беше подходил към тях с усмивката на хиена, доближила се до осакатена газела. Синтър се беше изправила до Кисуеър в опит да докара полагащата се стойка „мирно.“ Бадан Грук, беше го мярнала тя с бърз поглед, изглеждаше нещастен – с лице на мъж, току-що разбрал докъде го е довела любовта.

„Проклет глупак. Мога да играя играта им. Вие двамата не можете, защото за вас няма никакви игри. Те не съществуват в тъпия ви, насран от Гуглата свят на чест и на дълг.“

– Дванайсет, а? – каза сержантът и се ухили широко. – Обзалагам се, че трима от вас ще се справите. Останалите, е, ще погребем половината от тях, а другата половина ще я пратим в редовната пехота, където живеят всички губещи.

– Коя половина? – попита Кисуеър.

Очите на Гущера се впиха в нея.

– Какво каза, червейче?

– Коя половина от тия, дето режете на две, отива в земята и коя половина при редовните? Половината с краката, добре, това спестява частта с походите. Но…

– Ти си една от тях, а?

– Какво? Една от тия, дето могат да смятат? Трима се справят, девет – не. Девет не може да се цепи на две. Разбира се – добави тя и също се ухили широко, – може би на морските пехотинци не им трябва да могат да смятат и може би старши сержантите са най-задръстените от всички. Точно това започвам да си мисля, между другото.

Така и не се справи с хилядата лицеви опори. „Задник. На мъже, които се усмихват на това, им трябва чувство за хумор, но не съм от тия, които вярват в чудеса.“

Почеса се още малко с пръчката. „Трябваше да го прекърша, тука, между краката си. Да, оставете последната усмивка за Кисуеър. Тя печели всяка игра.“

Спакс нарочно държеше бронята си от раковини разхлабена, за да дрънчат свободно плочките и с всичките фетиши, навързани навсякъде по нея, бе повече от доволен от звуците, които произвеждаше, докато крачеше. Ако беше някой мършав дребосък, ефектът изобщо нямаше да се получи, но бе достатъчно едър и шумен за цяло отделение – войнствено привидение, което нямаше как да не се появи драматично и в най-луксозната среда.

В този случай командната шатра на кралицата бе най-близкото до дворец, което сигурно щеше да намери в тези Пустинни земи, а провирането между копринените завеси и пляскането на тежките му ръкавици върху масата с карти му донесе немалко удовлетворение.

– Ваше величество, ето ме.