САКАТИЯТ БОГ

– Смъртен меч, тези разговори ще са между приятели, повече или по-малко. Нашият клан, както бихте могли да го наречете, не е нападнат. Никакви акули. Никакви денрабъ или гарелит. От кого я защитаваме?

– От мрака на собствените й съмнения, ако не друго. Макар и да не мога да съм сигурна, боя се, че тя ще чопли собствените си рани, нетърпелива да види как кървят, жадна за вкуса на кръв в устата й.

– Смъртен меч, как можем да я защитим от самата нея?

Кругава помълча за миг, после въздъхна.

– Погледът ви да е твърд, прогонете сенките от ума си, закалете увереността си до най-ярък метал. Връщаме се на пътя с цялата решителност. Мога ли да се изразя по-ясно, Щит-наковалня?

Той отново се поклони.

– Сега ме оставете.

Танакалаян се обърна и заслиза от билото. Равните редици огньове мъждукаха в падината под него и багреха платното на палатките със светлина и сянка. Пет хиляди разтега на запад се вдигаше друго сияние – от лагера на Болкандо. „Разговор на приятели, клан. Или може би не. Болкандо нямат място в тази схема.“

„Казаха, че е имала сътресение, но вече се съвзема. Казаха, че с изпадналото й в безсъзнание тяло станало нещо невъзможно, там на бойното поле. Казаха – с нещо, което гореше яростно в очите им, – че в онзи ден Ловците на кости се събудили и че сърцето било там, пред безчувственото тяло на адюнктата.“

„Вече се ражда легенда, а ние така и не видяхме сътворяването й. Не изиграхме никаква роля. Името на Сивите шлемове на Периш е зейнало отсъствие в тази тържествена проверка на герои.“

Несправедливостта на това го изтезаваше. Беше Щит-наковалня, но прегръдката му оставаше празна, зейнала бездна между ръцете му. „Това ще се промени. Аз ще го накарам да се промени. И всички ще видят. Нашето време идва.“

„Кръв, кръв на меча. Богове, почти усещам вкуса й.“

Дръпна силно от увитата с листо пръчка и усети как всеки мускул по челюстта и шията й се напряга. Димът блъвна от устата и носа й. Стоеше и гледаше към равнината на север. И други излизаха в края на лагера така и гледаха към малазанския лагер. Излизаха и се вторачваха също като поклонници, изправили се пред светилище, неочакван храм, издигнал се на пътя им. Представяше си как в мълчанието си се мъчат да вместят в своя свят унило мъждукащите огньове от суха тор, смътните фигури, щъкащи около тях, отблясъка на знамена като малка гора опустошени от буря дръвчета. Мъчеха се да намерят място за всичко това, което трябваше да е лесно. Но не беше.

Щяха да потръпват от собствените си рани, да си припомнят празнините в собствените си редици и щяха да се чувстват като сенки, хвърлени от нещо по-голямо от всичко, което бяха познавали преди. Знаеше, че съществува име за това. Атри-Цеда Араникт дръпна отново от пръчката.

„Една учена жена някога оприличи това на съвършения огън и всичко, което символизира той. Ха. Една учена жена упорито се мъчеше да оправдае навика си. Глупава жена. Той си е твой, тъй че просто му се наслаждавай, а стигне ли се до оправдаването на това, което правиш, просто си затвори устата. Философия, как ли не.“

„Попитай някой войник. Всеки войник знае всичко за пушека. И какво е вътре, и какво е вън, и каква е шибаната разлика накрая.“

Ледериите се бяха държали доблестно на онова ужасяващо бойно поле. Бяха отвлекли врага. С цената на кръв и болка бяха успели да осигурят изтеглянето на малазанците – „не, нека да го наречем каквото си беше, бягство. Щом прозвучаха сигналите, онази невъзможна желязна стена се превърна в ракитак, разбит и пометен назад от свирепия вятър.“

И все пак. Ледерийските войници излизаха на свечеряване или в миговете преди разсъмване на самия край на лагера и гледаха над празното, осеяно с шубраци пространство към малазанците. Не мислеха за бягства или за отстъпления. Мислеха за всичко, което се бе разиграло преди това.

И имаше дума за това, което изпитваха.

Смирение.

– Скъпа.

Беше дошъл зад нея тихо, колебливо като дете.

Араникт въздъхна.

– Забравям как се спи.

Брис Бедикт застана до нея.

– Да. Събудих се и усетих отсъствието ти. Накара ме да се замисля.

Доскоро беше неспокойна пред този мъж. Доскоро си беше представяла забранени сцени, като човек, който би могъл да си въобрази желания, за които знае, че са неосъществими. Сега изчезването й от леглото му събуждаше него неспокоен. „Няколко дни – и светът се променя.“

– За какво да се замислиш?

– Не знам дали трябва да го кажа.

Тонът му беше унил. Тя напълни дробовете си с дим и бавно го издиша.

– Обзалагам се, че е твърде късно за това, Брис.

– Никога не съм бил влюбен. Не и така. Никога преди не съм се чувствал толкова… безпомощен. Все едно, че без дори да забележа, съм ти отдал цялата си сила.

– Всички детски приказки изобщо не говорят за това – отвърна след малко Араникт. – Принцът и принцесата, всеки от двамата героичен и силен, равни в голямата любов, която спечелват. Приказката свършва с взаимно възхищение.

– Звучи малко горчиво.