САКАТИЯТ БОГ

Осемстотин и осемдесет воини бяха останали. Беше стояла с тях, обикаляла беше с тях останките след отстъплението и беше видяла каквото беше видяла. „Никога вече няма да се бием, не и с предишното ликуване и радост. Военната ни ефективност, както сигурно ще кажат малазанските писачи, е изчерпана.“ Изгорените сълзи на Хундрил бяха унищожени. Не заради изгубения кураж. Нещо много по-лошо. „За един миг се оказахме отживелица.“ Нищо не можеше да прекърши духа толкова невъзвратимо, колкото осъзнаването на това.

Нужен беше нов Боен водач, но Шелемаса подозираше, че никой няма да бъде провъзгласен. Волята беше умряла. Не бяха останали никакви късчета за събиране.

– Ще присъствам на преговорите – каза Ханават. – Искам и ти да си с мен, Шелемаса.

– Съпругът ти…

– Лежи в палатката на най-големия си син. Не приема нито храна, нито вода. Решил е да изтлее. Скоро ще изгорим тялото му на клада, но това ще е само формалност. Траурът ми вече е започнал.

– Знам… – Шелемаса се поколеба. – Трудно беше между вас. Слуховете за забежките му…

– А това е най-горчивото от всичко – прекъсна я Ханават. – Гал, е, имаше разни забежки. Отдавна се научих да приемам това. Сега най-силно боли от това, че ние се намерихме отново. Преди атаката. Съживили бяхме любовта си един към друг. Имаше… имаше щастие отново. За няколко мига. – Замълча и заплака.

– Кажи ми за детето в теб, Ханават. Никога не съм била бременна. Кажи ми какво е усещането. Чувстваш се изпълнена, това ли е? Мърда ли? Казвали са ми, че мърда понякога.

Ханават се усмихна, надмогвайки мъката си, и рече:

– А, добре. Какво е усещането ли? Все едно, че току-що съм изяла цяло прасе. Да продължавам ли?

Шелемаса се засмя, кратко и ненадейно, а после й кимна. „Кажи ми нещо добро. Да заглуши писъците.“

– Децата са заспали – каза Джастара и се отпусна на колене до него. Огледа лицето му. – Виждам колко много у него е дошло от тебе. Очите ти, устата ти…

– Млъкни, жено – прекъсна я Гал. – Няма да легна с вдовицата на сина ми.

Тя се отдръпна.

– Легни тогава с някоя, Гуглата да те вземе дано.

Той извърна глава и се вторачи в стената на палатката.

– Защо си тук? – попита го тя ядосано. – Идваш в палатката ми като призрака на всичко, което съм изгубила. Не съм ли достатъчно измъчена? Какво искаш от мен? Погледни ме. Предлагам ти тялото си – нека споделим скръбта си…

– Престани.

Тя изсъска тихо.

– Пронижи ме с нож – каза Гал. – Направи това, жено, и ще те благословя с последния си дъх. Нож. Дай ми болка, порадвай се, докато гледаш как ме нараняваш. Това направи, Джастара, в името на моя син.

– Егоистичен боклук такъв, защо трябва да ти угаждам? Махни се оттук. Намери си друга дупка, където да се скриеш. Мислиш ли, че внуците ти са доволни да те виждат така?

– Ти не си хундрил – рече той. – Ти си гилк. Не разбираш порядките ни…

– Хундрилите бяха вдъхващи страх воини. Все още са. Трябва отново да се вдигнеш, Гал. Трябва да събереш призраците си – всички – и да спасиш народа си.

– Ние не сме уикци – прошепна той и посегна отново да впие нокти в лицето си.

Джастара изруга.

– Богове на бездната, наистина ли си мислиш, че Колтейн и неговите проклети уикци щяха да се справят по-добре?

– Той щеше да намери начин.

– Глупак. Нищо чудно, че жена ти те презира. Нищо чудно, че всичките ти любовници са ти обърнали гръб…

– Обърнали гръб? Те всички са мъртви.

– Тогава си намери някоя.

– Коя ще обикне труп?

– Най-после да кажеш нещо разумно, Боен водач. Коя наистина? Отговорът лежи пред мен, глупаво старче. Пет дни вече. Ти си Боен водач. Отърси се и се събуди, проклет да си…

– Не. Утре ще дам народа си под опеката на адюнктата. Изгорените сълзи на Хундрил вече не съществуват. Свърши се. Аз свърших.

Острието на нож блесна пред очите му.

– Това ли искаш?

– Да – прошепна той.

– Кое да прережа първо?

– Ти реши.

Ножът изчезна.

– Аз съм гилк, както каза. Какво разбирам аз от милост? Сам си намери пътя към Качулатия, Гал. Уикците щяха да измрат, също както твоите воини измряха. Не по-различно. Битки се губят. Така е в света. Но ти все още дишаш. Събери хората си – те гледат към теб.

– Вече не. Никога вече няма да поведа воини в битка.

Тя изръмжа нещо невнятно, излезе и го остави сам.

Гал се взря в стената на палатката, заслушан в безсмисления си дъх. „Знам какво е това. Това е страх. През целия ми живот ме е очаквал навън, в студената нощ. Извършил съм ужасни неща и наказанието ми се приближава. Побързай, моля те.“

„Защото тази нощ е много студена и то е все по-близо.“

4.

Някога не знаехме нищо.

Сега знаем всичко.

Стой настрани от очите ни.

Очите ни са празни.

Взри се в лицата ни

и ни виж, ако смееш.

Ние сме кожата на войната.

Ние сме кожата на войната.

Някога не знаехме нищо.

Сега знаем всичко.

Кожа

Седжарас