САКАТИЯТ БОГ

Кралица Абрастал се беше изтегнала в разкошния си стол, изпружила крака, и го наблюдаваше изпод спуснатите си клепачи. Червената й коса беше развързана и висеше свободно, наскоро измита и сресана, и слабините на баргаста се размърдаха, щом я огледа на свой ред.

– Избърши го това проклето хилене – изръмжа Абрастал.

Той повдигна вежда.

– Нещо не е наред ли, Огнекоса?

– Всичко, което знам, че си мислиш в момента, Спакс.

– Ваше величество, дори да бяхте родена в някоя уличка зад кръчма, пак щяхте да сте кралица в очите ми. Подигравайте се колкото си искате на възхищението ми, но това нищо не променя в сърцето ми.

Тя изсумтя.

– Вониш на ром.

– Преследвах една загадка, ваше величество.

– Тъй ли?

– Жената с кожа като оникс. Малазанката.

Тя завъртя очи.

– Богове на бездната, по-лош си от крокодил в сезона за съешаване.

– Не тази загадка, Огнекоса, макар че и нея ще преследвам, ако имам шанс. Не, това, което ме прави любопитен, е нейната, хм, липса на жар. Това не е войникът, който бих очаквал.

Абрастал махна вяло с ръка.

– Никаква загадка няма тук, Спакс. Тя просто е страхливка. Всяка армия ги има, защо малазанците да са по-различни?

– Защото е морска пехотинка – отвърна той.

– Е, и?

– Морската пехота завладяха почти целия проклет Ледер сами, ваше величество, и тя беше една от тях. На Дженабакъз цели армии ще дезертират, ако разберат, че ги чака нападение от малазански морски пехотинци. Вонят на магия и морантски оръжия, и никога не се прекършват – трябва да ги посечеш до последния мъж и жена.

– И най-коравият войник стига до границите на издръжливостта си, Спакс.

– Е, тя е била пленничка на ледериите, тъй че може би сте права. Е, ваше величество, какво желаете от верния си боен главатар?

– Искам да си с мен на преговорите.

– Разбира се.

– Трезвен.

– Щом настоявате, но ви предупреждавам: това, което ме мъчи, мъчи и воините ми. Копнеем за бой – наехме се при вас в Болкандо само защото очаквахме едно-две нашествия. Вместо това правим маршове като проклети войници. Ако бяхме стигнали Ловците на кости навреме…

– Най-вероятно щяхте да съжалите – каза Абрастал с помръкнало лице.

Спакс понечи да се намръщи.

– Вярвате ли на онези хундрили?

– Да. Особено след предупреждението на Фелаш – макар да започвам да подозирам, че предсказанието на Четиринадесетата ми дъщеря бе съсредоточено върху нещо, което тепърва ни очаква.

– Още от тия двукраки гигантски гущери?

Тя сви рамене, после поклати глава.

– Не, не мисля, но за съжаление е само предчувствие. Ще видим каквото има да видим на преговорите.

– Малазанците изобщо не завладяха гилките баргасти – каза Спакс.

– Богове на бездната, ако се появиш така настръхнал…

– Духовете да не дават да си го помислите, ваше величество. Пред тях ще съм като заек, пропуснат от орела. Сигурно ще се вцепеня или ще напълня бричовете.

Очите на Абрастал бавно се разшириха.

– Боен главатар – каза тя удивено, – вие се страхувате от тях.

Той се намръщи и кимна.

Кралицата на Болкандо стана рязко, пое си дълбоко дъх и очите на Спакс неволно се смъкнаха към издутата й гръд.

– Ще се срещна с тази адюнкта – заяви с внезапна енергия Абрастал и очите й го приковаха на място. – Ако наистина ще се изправяме пред още от гигантските двукраки гущери с тяхната ужасна магия… Спакс, какво ще заявиш сега за куража на хората ти?

– Куража ли, ваше величество? Ще го имате. Но можем ли да се надяваме да направят това, което хундрилите казаха, че са направили малазанците? – Поклати глава. – Огнекоса, ще гледам твърдо в тези войници и се боя, че вече знам какво ще видя. Те са познали изпитанието.

– И не искаш да видиш истината, нали?

Той изсумтя.

– Да кажем просто, че е и добре, и лошо, че запасите ви ром са почти изчерпани.

– Наше предателство ли беше това?

Танакалаян понесе въпроса, както и очите на коравата, желязна жена, която току-що го изрече толкова честно, колкото можа, преди да се огъне.

– Смъртен меч, добре знаете, че просто не можахме да стигнем до тях навреме. В този смисъл провалът ни е заради обстоятелствата, а не от вероломство.

– Веднъж и вие да говорите разумно, сър. Утре отиваме в лагера на Ловците на кости. Пригответе ескорт от петдесет души от братята и сестрите ни – искам лечители и най-старшите ни ветерани.

– Разбирам, Смъртен меч.

Тя го погледна за миг, после отново обърна очи към огряното от нефритена светлина небе на югоизток.

– Ако не вие, те ще разберат, сър.

„Притискаш ме в ъгъла, Смъртен меч. Изглежда, си склонна да ме принудиш. Само за едного ли има място на този твой пиедестал? Какво ще направиш, когато се изправиш лице в лице срещу адюнктата? Срещу Брис Бедикт?“

„Но по-важното, какво знаеш ти за тази измяна? Виждам меч в бъдещето ни. Виждам кръв на острието му. Виждам перишите сами, застанали пред невъзможен риск.“

– На разговорите ще се съобразявате с нашата позиция, сър.

– Както желаете – отвърна той с поклон.

– Била е наранена – продължи Кругава. – Ще се струпаме около нея с изключителната ни загриженост за защитата й.

– Защитата ли?

– Като китовете ловци, Щит-наковалня, когато един от клана им е зле.