САКАТИЯТ БОГ

помненето е камъчета и клонки

в торба и всеки път щом излязат

виждам прах на ръцете му.

Избираме непомненето,

за да запази тишината в главите ни

някога бяхме млади

но сега сме призраци в сънищата

на живите.

Рут държи бебе в торба

а Хелд помни всичко

но няма да проговори на нас.

Хелд сънува клонки и камъчета

и знае какво са те.

Беше мислила да даде тези думи на Садик: знаеше, че ще ги скрие в историята, която разказваше зад очите си, но после й хрумна, че той няма нужда да ги чуе, за да ги знае, и че историята, която разказва, е недостижима за никого. „Аз съм затворена в историята му. Летях в небето, но небето е куполът на черепа на Садик и няма изход оттам. Виж го как оглежда нещата си, виж объркването на лицето му. Слабо лице. Кухо лице. Лице, което чака да бъде запълнено, но никога няма да бъде запълнено.“

– Икариас пълни коремите ни – каза тя. – Но държи гладно всичко останало.

Садик вдигна глава, погледна я в очите и извърна поглед. От прозореца отекнаха звуци, гласове от площада долу. Семейства пускаха корен, проникваха в кристалните стени и тавани, в подовете и стаите. По-големи момчета ставаха уж бащи, по-големи момичета ставаха уж майки, малките се пръсваха, но не задълго – побягваха, обзети сякаш от възбуда, но се разколебаваха едва след няколко крачки, лицата им помръкваха от смут и страх, обръщаха се и затичваха назад, за да намерят подслон в прегръдките на родителите си.

„Това е злото на помненето.“

– Не можем да останем тук – каза тя. – Някой ни търси. Трябва да отидем и да ги намерим. Рут знае. Затова ходи до края на града и гледа на запад. Той знае.

Садик започна да събира нещата си. В малката си торба. Като момче, което е уловило нещо с крайчеца на окото си, но не е намерило нищо, щом се е обърнало.

„Ако не можеш да си спомниш, то е защото никога не си имал онова, което се опитваш да си спомниш. Садик, подаръците ни се изчерпаха. Не лъжи, за да запълниш миналото си.“

– Не ми харесват нещата ти, Садик.

Той сякаш се сви в себе си и отбягваше очите й, докато връзваше торбичката си, после я пъхна под опърпаната си риза.

„Не ми харесват. Нараняват.“

– Отивам да намеря Рут. Трябва да се приготвим. Икариас ни убива.

– Познавах някога една жена. В селото ми. Семейна. Съпругът й беше мъж, когото всяка ще поиска, като горещ камък в корема ти. Излизаше да походи с него, на една стъпка по-назад, по главната пътека между колибите. Вървеше и през цялото време ме гледаше право в очите. А знаеш ли защо? Гледаше ме в очите, за да ми пречи да гледам него. Всъщност не сме нищо повече от маймуни, маймуни без козина. Когато не гледа, ще й се изпикая в тревното гнездо – това бях решила. Че и нещо повече. Щях да съблазня мъжа й. Да го прекърша. Честта му, почтеността му, верността му. Щях да го прекърша между краката си. Тъй че като върви с него през селото, да прави всичко, за да не ме гледа в очите. Всичко.

След тези думи Кисуеър се пресегна за каната.

Спакс, бойният главатар на гилките, я изгледа изпод вежди и се оригна.

– Опасно нещо е любовта, ей!

– Кой ти говори за любов? – отвърна тя и махна небрежно с каната. – Всичко е до притежаването. И краденето. От това се подмокря една жена. От това й блесват очите. „Пази се от тъмната жилка в женската душа.“

– И мъжете си я имат – измърмори той.

Тя отпи и тикна каната в чакащата му ръка.

– Различно е.

– Общо взето, да. Но пък може би не. – Спакс удари глътка и обърса брадата си. – Притежаването се цени много само у мъж, който го е страх да не загуби каквото има. Ако е улегнал, не му трябва да притежава, но пък колко от нас са улегнали? Малко са. Все не ни свърта, и колкото по? остаряваме, все повече не ни свърта. Гадното е, че един стар мъж най-много иска да притежава онова, което не може да има.

– Кое е то?

– Дай още двайсет години на оня мъж в селото и на жена му изобщо няма да й трябва да зяпа в очите на съперничка.

Тя изсумтя, взе пръчката си я напъха между шините, стегнали крака й. Зачеса енергично.

– Къде се дяна свястното изцеряване?

– Казват, че проклетата магия била мъртва в тия земи. Колко си чевръста?

– Достатъчно.

– Колко си пияна?

– Достатъчно.

– Точно каквото два пъти по-стар мъж иска да чуе от една жена.

В светлината на огъня пристъпи фигура.

– Боен главатар, кралицата ви вика.

Спакс въздъхна, надигна се и подхвърли на Кисуеър:

– Задръж тая мисъл.

– Не става така – отвърна тя. – Ние цветята разцъфваме, но цъфтежът е кратък. Ако пропуснеш шанса си, толкова по-зле за теб. За тая нощ поне.

– Много дразниш, малазанко.

– Затова все се връщаш.

Той помисли малко и изсумтя:

– Може би. Но не разчитай много на това.

– Това, което никога няма да разбереш, ще те дразни до края на дните ти, баргаст.

– Едва ли ще пропусна шанса си, Кисуеър. В края на краищата колко бързо можеш да бягаш?