САКАТИЯТ БОГ

– Това е вкусът на самопоздравлението. Всички тези приказки са за нарцисизма. Измамата е в огледалния образ на героя – принцеса за принц, принц за принцеса – но всъщност всичко е едно. Любовта на благородството към самото себе си. Герои печелят най-красивите любовници, това е наградата за храбростта и добродетелността им.

– И тези любовници не са нищо друго освен огледала?

– Лъскави сребърни огледала.

Усещаше погледа му върху себе си.

– Но не е това, нали? – отрони той след малко. – Ти не си моето огледало, Араникт. Ти си нещо друго. Не съм отразен в теб, също както и ти не си отразена в мен. На какво се натъкнахме тогава тук и защо се оказвам на колене пред него?

Краят на пръчката й грейна като новородено слънце, за да угасне след мигновения си живот.

– Как бих могла да знам, Брис? Все едно съм застанала пред тебе под някакъв ъгъл, недостъпен за никой друг, и докато съм там, нищо не се издига между нас – трик на светлината и всичките ти защити изчезват. И ти се чувстваш уязвим.

Той изсумтя.

– Но с Техол и Джанат не е така.

– Да, чувала съм за тях и ми се струва, че както и да застане всеки от тях, другият стои пред него. Той е нейният крал и тя е неговата кралица, и всичко останало следва от това. Това е най-редкият вид любов, мисля.

– Но не е нашето, нали, Араникт?

Тя не отвърна нищо. „Как бих могла? Чувствам се препълнена, все едно съм те глътнала жив, Брис. Вървя с бремето на тежестта ти в мен и никога не съм изпитвала нещо такова.“ Перна края на пръчката да я угаси.

– Твърде много се безпокоиш, Брис. Аз съм твоята любима. Не го мисли повече.

– Но си и моята Атри-Цеда.

Тя се усмихна в тъмното.

– И точно това ме доведе тук, Брис.

– Защо?

– Нещо се крие. Витае навсякъде около нас, неуловимо като дим. Проявило се е само веднъж досега и това беше по време на битката, сред малазанците – на мястото, където адюнктата падна в безсъзнание. Скрита ръка има във всичко това, Брис, и не й вярвам.

– Където падна адюнктата? Но, Араникт, това, което се случи там, спаси живота на Тавори и най-вероятно на останалите Ловци на кости. На’Рук побягнаха оттам.

– Все пак ме плаши – настоя тя и извади нова пръчка ръждивец. – Съюзниците би трябвало да се покажат. – Извади сребърната кутийка с насмоленото огниво. Нощният вятър надви усилието й да разпали пламъка, затова тя се приближи до Брис и опита отново.

– Съюзниците си имат свои врагове – рече той. – Показването ги излага на риск, предполагам.

Пламъкът се задържа и пръчката се разпали. Араникт се отдръпна.

– Наблюдението ти е основателно. Добре, мисля, че винаги сме подозирали, че войната на адюнктата не е лична.

– Независимо от желанието й – промълви той с респект, макар и неохотно.

– Утрешните преговори може да се окажат крайно обезсърчителни, ако тя не отстъпи – отбеляза Араникт. – Трябва да научим какво знае. Трябва да разберем какво цели. И най-вече трябва да разберем какво стана с На’Рук в този ден.

Той се пресегна и за нейна изненада я погали по бузата, а след това се наведе и я целуна. Араникт се изсмя гърлено.

– Опасността е най-съблазнителният опиат, нали, Брис?

– Да – прошепна той, но след това се отдръпна. – Сега ще обиколя лагера, Атри-Цеда, за да видя зората с войниците си. Ще бъдеш ли достатъчно отпочинала за срещата?

– Повече или по-малко.

– Добре. До скоро, тогава.

Загледа се след него. „Блудния да ме вземе, просто си тръгна.“

– Когато се разтегли, си остава разтеглен, нали? – изръмжа недоволно Ханават. – Какъв е смисълът?

Шелемаса продължи да разтрива с маслото издутия й корем.

– Смисълът е, че се чувстваш по-добре.

– Е, признавам го, въпреки че е повече от вниманието, отколкото от нещо друго.

– Точно това мъжете така и не разбират – каза по-младата жена, след като най-сетне се отпусна и изтри ръцете си. – Ние имаме желязо в душите си. Как иначе бихме могли да издържим?

Ханават извърна поглед и стисна очи.

– Последното ми дете. Единственото ми дете.

Шелемаса отвърна с мълчание на това. Атаката срещу На’Рук бе отнела всички деца на Ханават. „Всички. Но колкото и да беше жестоко това, не беше нищо в сравнение с оцеляването на Гал. Където майката се огъне, бащата се прекършва. Няма ги. Поведе ги всички към смъртта им, а той самият оцеля. Духове, дарихте ни с лудост.“

Атаката терзаеше и нея. Беше препуснала напред през баража от мълнии, взривове от двете й страни, пръскаха се тела и я засипваха с цвърчаща плът и кръв. Цвилещите коне, грохотът на тъпчещите зверове, кършещи се кости… дори и сега онзи ужасен врящ котел се пробуждаше в ума й, порой от звуци блъскаше в ушите й отвътре навън. Смъкна се на колене, разтреперана от спомените.

По-старата жена се пресегна и отпусна длан на бедрото й.

– Отминава – промълви тя. – Виждам го сред всички вас, оцелелите. Вълната на спомена, ужаса в очите ви. Но казвам ти, отминава.

– И за Гал ли?

Дланта потрепери.

– Не. Той е Боен водач. За него тази атака не е в миналото. Преживява я отново и отново, всеки миг, ден и нощ. Аз го загубих, Шелемаса. Всички го изгубихме.