САКАТИЯТ БОГ

– Видях само това, което може да се намери у всички ни, любими. Не стъпва ли един Боен главатар на хундрилите по същата земя като нас, останалите? Твоят дар беше куражът и острият ум на бойното поле. Този дар си остава. Вземи го със себе си този ден, в името на Колтейн и на духа на уикците, които бяха най-великите конни воини, каквито този свят е виждал някога. Не прогласихме ли точно това? Не извикахме ли името им към небесата – и дори Хълмовете на предците се разтърсиха от събуждането на нашите призраци?

– Да, обич моя.

– Ние изгорихме сълзи на лицата си в знак на тяхното напускане на света. Но виждам воини хундрили зад тебе, съпруже. Виждам най-доброто от това, което остава. Поведи ги. Давам ти куража на собственото си сърце, за да се слее с твоя. Днес съм горда.

Треперещ, той пристъпи напред и я взе прегръдката си.

Юмрук Фарадан Сорт гледаше огромната армия, строяваща се за бой на равнината отпред. Дори само центърът им ги превъзхождаше многократно. Тежка и лека пехота, с полукръговете на стрелците: седем или осем хиляди. Крилата бяха за тежката пехота и тя видя, че всяко от тях се командва от чистокръвен Форкрул Ассаил. Очите й се присвиха към Чистата срещу нея – жена, яхнала костенобял кон, в момента слизаше от него.

– Те имат сила в гласа си! – извика Фарадан Сорт. – Само със заповед ще се опитат да ви накарат да се предадете. Да пуснете оръжията си. Опълчете им се, малазанци!

„Много е лесно да се каже. И сигурно невъзможно да се постигне. Това може много бързо да се превърне в ужас.“ Извади меча си. Стари белези от магията на Ездачите на бурята бяха нашарили острието на безумни шарки под гладката повърхност.

В ума й се надигна смътно ехо – грохот на огромни вълни, разтърсващи коварния леденостуден камък под краката й. Жестоката студена захапка на железните пранги около окованите й глезени. Взривове пяна – а след това, надигнала се над синкавобялата пяна фигура, бронирана в лед… Тръсна глава да прогони спомена. Устата й изведнъж пресъхна.

„Денят е топъл. Нищо, на което да се хлъзнеш. Никаква изтръпналост, която да отнеме всякакъв усет от дланите ми. Никакви рани по кожата, разкъсана от допира на метала.“

„Изправяла съм се срещу по-лошо. Помни това – то те опази, докато влизаше от една битка в друга.“

Форкрул Ассаил вече крачеше пред бойците си, нагоре към ниския хълм.

Фарадан Сорт наведе очи и огледа жълтите изсъхнали треви и безбройните дупки на полски гризачи.

– Войници… някой да е виждал скорпиони тъдява?

Отвърна й хорово сумтене за „не“.

– Добре. Така бива. Щитовете високо – тая май има да ни казва нещо!

„Богове, точно тук става нечестно.“

Усмихната, сестра Свобода огледа вражеските сили. „Ах, не бяхме прави. Не се канят да побегнат.“ В лицата срещу нея имаше ярост и твърда решимост, но всичко това нямаше да помогне – не и сега. Щитове и броня щяха да устоят на мощта, която скоро щеше да отприщи, щяха да ги защитят – за малко. Може би за няколко удара на сърцето. Но след това гласът й щеше да разкъса, да раздере кожа и мускул и да плисне кръв във въздуха. Кости щяха да се прекършат, черепи – да се натрошат.

Всички те щяха да измрат и каквото и да направеха, нищо нямаше да го предотврати.

„Както тук, така и по целия свят.“

Погледна наляво и видя, че центърът настъпва – вече на по-малко от трийсет крачки от неподвижната линия на защитниците. Стрелците пускаха стрела след стрела, а вражеските стрелци им отвръщаха нарядко. Падаха войници, макар че щитовете опазваха повечето от убийствения дъжд. „Двайсет крачки, а след това атаката. Тежестта й ще ги изтласка назад, ще разбие първата линия и ще разцепим строя им. А след това ще почне касапницата.“

Насочи отново вниманието си към фланга срещу себе си, вдигна ръце и започна да си поема дъх.

Кремъчният меч, който изригна от земята под Форкрул Ассаил, се вряза във вътрешността на лявото й бедро и я надигна във въздуха, върхът изстърга и се вряза в бедрената кост. Докато Т’лан Имасс се вдигаше нагоре сред дъжд от пръст, камъни и корени, други изникнаха с взрив от земята около Форкрул Ассаил.

Оръжията им я заудряха.

Тя нададе вой, загърчи се на върха на меча и замахна. Опакото на ръката й удари Уругал Втъкания по челото, огъна го навътре и Т’лан Имасс рухна на земята.

Костеният боздуган на Калт Урманал я порази под лявата мишница, завъртя я във въздуха с ботушите към небето и я откъсна от меча, на който бе нанизана като на шиш.

Тя падна с рев и бързо скочи на крака.

Копието с обсидианов връх на Бероук се хлъзна през нея и изригна от корема й. Ассаил се изви рязко, сграбчи го и го надигна във въздуха, а заедно с него и Бероук. Пусна дръжката, пресегна се и стисна черепа на Бероук, когато той се хлъзна към нея.

Нададе рев и разби с него черепа на воина.

Закрещя заповеди на офицерите си:

– Атакувай врага… пробий и ги обкръжи! Избийте всяка една проклета твар! Оставете тези торби кокали на мен!

Т’лан Имасс с пръснатото чело отново тръгна към нея. Тя изръмжа и се хвърли срещу него.