САКАТИЯТ БОГ

– Малцина са останали. Повечето вършат рутинните неща, но се виждат като привилегировани… от двете страни. По-близо до своя бог от непосветеното си стадо.

– Но не и ти, нали?

– Адюнкта, коленича до вас.

В очите й нещо проблесна, нещо сурово, но тя бързо го потисна, а след това пъхна ботуш в стремето и се качи на седлото.

Банашар се отдръпна. Извърна очи и видя как редица след редица войниците се обърнаха към тях, и как бавно се размърдаха, щом Тавори подкара в тръс към строя. Стигна до югозападния край и зави, за да мине покрай задния ред. Яздеше изправена – жена в опърпана ризница върху измършавял, издъхващ от глад кон.

Образът се вряза в ума на Банашар.

Щом стигна до другия край, тя пак зави и подкара към фронта на трите, вече толкова оредели легиона. Сега щеше да говори на войниците. И колкото и да копнееше да чуе думите й, той знаеше, че не са за него.

Със стегнати от болка гърди жрецът се обърна и се отдалечи.

Докато яздеше към челото на войските си, Тавори виждаше облака прах от приближаващия се враг. Беше огромен. Обърна коня и го подкара успоредно на строя, като забави стъпките му достатъчно, за да може да мести поглед от едно лице към друго по първата редица.

Когато най-сетне заговори, гласът й бе твърд и вятърът го понесе.

– Познава ли ви някой? Вие, които стояхте в сянката на тежките и морската пехота. Кои сте вие? Какъв е разказът ви? Толкова много са ви виждали – докато подминават в марш. Виждали са ви как стоите мълчаливи и неизвестни. Дори сега лицата ви са почти изгубени под ръбовете на шлемовете ви. – Замълча, очите й преминаваха по всяко лице.

А после спря и погледът й се впи в един мъж. Фалариец.

– Ефрейтор Грид Флан, Трето отделение, Единадесета рота. Ловец на кости. Ти носеше Сампъл – войника вляво от тебе – на гръб. Последния ден в пустинята. А преди „Кръвта вместо вода“ единственото нещо, което те опази – и нея – бе любовта ти към нея.

Мъжът сякаш се олюля пред думите й. Тя смуши коня напред.

– Къде стои Рек-ай?

– Тук! – извика глас десетина реда по-назад.

– Когато Лостара Юил изгуби съзнание, докато защитаваше живота ми в деня на На’Рук, ти поведе отделението си, за да ни изтеглите. Мен. Хенар Вигълф. Капитан Юил. Изгуби брат и до днес не можеш да намериш сълзи за него. Но бъди спокоен. В твоето отделение плакаха вместо теб. Нощем, докато ти спеше.

Подкара коня си още няколко стъпки и разпозна друго лице.

– Сержант Ординъри Грей. Когато отделението морски пехотинци на сержант Гонтай се разпадна и се опитаха да го убият, ти и Куд Хоул ги задържахте всички – посякохте ги, за да спасите Гонтай. Защото веднъж, много отдавна, в Свещената пустиня Рараку, той прояви доброта към вас.

Стигна до края на редиците, обърна коня и подкара по същия път.

– Кои сте вие? Аз знам кои сте. Какво сте направили? Стояли сте с мен от самото начало. Войници, чуйте ме! Този ден вече е изгубен за историята и всички, което стане тук, ще остане завинаги неизвестно. На този ден вие сте незасвидетелствани.

– Освен войниците от двете ви страни. Те ще свидетелстват. И ви казвам това: тези войници от двете ви страни, те са всичко, което е от значение. Свитъците на историците нямат време за войници като вас – знам го, защото съм изчела стотици от тях. Отпускат скъпернически няколко думи, за да кажат за поражение или победа. Може би, ако им се нареди, ще споменат за голяма храброст, за необикновен кураж, но тежестта на тези думи не е нито повече, нито по-малко от думите, говорещи за клане и убийства. Защото, както знаем всички, един войник може да бъде и герой, и злодей… Ние нямаме място в техните истории. Малцина имат. Те не са ние – никога не са били ние и ние никога няма да сме те… Вие сте Незасвидетелстваните, но аз съм видяла каквото виждате вие. Чувствала съм каквото чувствате вие. И съм точно толкова чужда за историята, колкото всеки от вас.

Спря отново, в самия център, и обърна коня си срещу смълчаните войници.

– В деня на На’Рук те стояха заради вас. Днес, тук, вие ще стоите заради тях. И аз ще стоя с вас, мои възлюбени войници. – Вдигна облечената си в ръкавица ръка. – Не казвайте нищо. Ние сме стени от мълчание, вие и аз. Ние сме съвършените отражения на това, в което се взираме, а вече толкова дълго сме се гледали в очите.

Огледа ги за последно и отсече:

– А смисълът на това мълчание не е работа на врага.

Зад себе си вече чуваше тропота на хиляди ботуши, отекващ от твърдата земя, но нямаше да се обърне. Нямаше да погледне врага. Очите й бяха само за нейните войници и виждаше, че техните са само за нея.

– Ловци на кости. Този ден отстъпете само в смъртта.

Когато адюнктата препусна, за да заеме позиция на левия фланг, Юмрук Блистиг се загледа след нея, очите му я проследиха като погледите на всеки един около него.

„Богове на бездната. Що за насърчително слово беше това? Спаси положението, Юмрук, преди да е станало твърде късно.“

Обърна се рязко.

– Първи редове! Изв…

Но не продължи. Оръжията изсъскаха от кании и ножници, щитовете се вдигнаха към раменете.

А лицата наоколо му бяха от най-студеното желязо, което бе виждал.