САКАТИЯТ БОГ

Атаката бе разбита – видя как войниците му заотстъпваха.

„Ще е по-дълго, отколкото предвиждах.“

Погледна на северозапад и затърси очи очакваната прах на хоризонта. „Къде са те?“

– Хаграф. Сигнал за отбой. Ще изчакаме, докато огньовете затихнат. После удряме отново и отново, докато не паднат всички!

Вонята на изгоряла плът понесе със себе си странния мирис на сяра и вар.

Сакатия бог се вслушваше в грохота на битката от всички страни. Чуваше виковете на болка и гняв, но бе очаквал тези звуци. Сред трясъка на желязо и пращенето на дървени щитове, сред свисъка на стрелите – някои падаха съвсем близо – и чаткането им по безчувствения камък чуваше как войниците си крещят, чуваше отчаяния им дъх, докато се бореха да останат живи и да убият онези, които се надигаха срещу тях на сякаш несекващи вълни.

А небето горе бе почти ослепително с всички души, изоставени от пропадането му на този свят. Струваше му се, че чува и тях, но бяха твърде далече, изгубени в небесата. Дали все още се бореха да съхранят вярата си, след като богът им бе изчезнал толкова отдавна? Или се бяха предали на жестоката злост, спохождаща толкова много опустошени духом? Дали се скитаха сега без цел, сред ужаса на безсмисленото съществуване?

Около него изригнаха огньове – не толкова близо, че да усети зноя им, – а след тях писъци изпълниха въздуха.

Викове на умиращи, от всички страни. Беше чувал тези звуци. Нищо ново нямаше тук, нищо, което да му предложи разбиране. Тези смъртни можеха толкова лесно да отдават живота си в името на каузи и благородни желания – това ли бе най-пълното, най-изумителното жертвоприношение от всички? Единственото жертвоприношение, което всеки бог отдавна бе забравил. Единственото жертвоприношение, което те, в закоравялото си безразличие, не можеха дори да проумеят.

„Плътта им е всичко, което познават – всички тези мъже и жени тук. Плът, каквато ме облича сега. Усещаме границите си, ужасните си граници. Толкова уязвими и временни. Мимолетна светлина, мигновен дъх.“

„Чувам как я дарявате. Този дар е единственият дар, който изобщо ви е даден – а вие го връщате в твърдта. И светът подминава, едва забелязал.“

„Никой ли няма да забележи?“

„Ще се вслушам във вашата смърт. Ще запомня.“

Сакатия бог слушаше, слушаше зова на роговете за отстъпление, виковете за лечители, сигналите, възвестяващи следващата вълна срещу малцината обсадени. Слушаше и чакаше.

Седемте Мъртви огъня Т’лан Имасс стояха на голо възвишение на изток от малазанските редовни. Ном Кала и Калт Урманал вече бяха сред тях, обвързани като истински родственици, и в ума на Ном Кала всичко беше наред. Не се чувстваше чужда. Не се чувстваше сама.

Уругал Втъкания заговори:

– Тя се подготвя за приближаващия се враг. Вслушахме се в мълчанието й и знаем, че в душата й няма лъжи. И все пак е смъртна.

– Мнозина, които я виждат – каза Бероук, – вярват, че е слаба – не във волята си, а в своята плът и кости. Тя предаде меча си. Опитах се да й дам своя, но тя ми отказа.

– Разбираме силата на могъщата воля – вметна Калб Безшумния ловец.

– И все пак – рече Бероук.

– Избрах да останем с нея – заяви Уругал. – Да останем тук, вместо да споделим съдбата на морските пехотинци. Ако Сакатия бог наистина се вдигне отново, няма дори да станем свидетели на този миг. – Обърна се към другите. – Не сте съгласни с мен за това – със заповедта ми да останем с нея.

– Заради това, което губим, Уругал – рече Теник Разбития. – Да го видим прероден.

– Трябва ли нашата вяра да ни покаже лицето си, Теник?

– Копнеех за доказателство – отвърна Разбития. – Че всичко, което сме сторили, има цел. Не ни ли предложи точно това Падналия? И все пак не посвещаваме мечовете си в защитата на нашия бог.

– По начина, който избрах – възрази Уругал, – правим точно това.

Ном Кала заговори колебливо.

– Родственици, слушала съм войниците – тези малазанци. Край лагерните огньове, в миговете на отдих. – Всички я гледаха. – Рядко си говорят, но когато го правят, е за нейните думи, казани преди време. Когато заяви, че ще бъдат незасвидетелствани. Чувствам, че не я разбират съвсем – нито пък аз, – и все пак, когато ги чуя, когато видя какво се раздвижва в очите им… тази дума пробужда нещо в тях. Може би не е нищо повече от непокорство. Но не е ли непокорството най-могъщият проглас на тленността?

Последва дълго мълчание, чуваше се само тихият стон на утринния вятър.

Най-сетне Бероук проговори:

– Незасвидетелствани. Тогава нека и ние превърнем това в своя кауза.

– Каквато никой от нас не разбира? – попита Теник.

– Да. Каквато никой от нас не разбира.

– Добре. Ном Кала, твоите думи пробудиха в мен… непокорство. – Теник се обърна към Уругал. – Ние бяхме призраци сред тях. Дадохме им малко, защото имахме да дадем малко. Този ден нека й дадем всичко, което ни е останало.