САКАТИЯТ БОГ

– Падналия е вложил вярата си в нея – каза Бероук. – Вярата си. Уругал, аз те ценя. Мои братя и сестри, ценя ви всички. – Т’лан Имасс помълча, после отрони: – Един трябва да бъде пожертван. Намесата на Акраст Корвалайн остава и ще си остава, докато не падне последният Форкрул Ассаил. Но отменянето на Клетвата, от един от нас тук, ще ни даде каквото търсим. Предлагам се доброволно да бъда тази жертва.

– Тих глас – каза Уругал, – ти си най-могъщият в битка. Някой от по-непригодните трябва да е този, който да се отрече от Клетвата. Ще бъда аз.

– И двамата грешите – заяви Теник. – Аз не случайно съм назован Разбития. Не бива да има сантименталност в това решение. Нито упорит кураж – в края на краищата не го ли притежаваме всички ние? Бероук. Уругал. Калб и Халад. Ном Кала на мъдрите слова. Калт Урманал от кръвта на Трелл. Аз ще отворя път за всички ви, в името на непокорството. Обсъждането свърши.

Т’лан Имасс се смълчаха.

И в мълчанието се разпаднаха на прах.

Врагът се приближаваше. Лостара Юил стоеше в палатката на Тавори и гледаше как адюнктата се подготвя за битката.

Бе избрала стандартен дълъг меч от почти изчерпаните запаси. Последният му собственик бе изчегъртал неравни шарки по обшитата с кожа дървена ножница. Око лишено от талант, но притежаващо безгранична дисциплина и търпение. Не художник. Войник.

Лостара я бе попитала защо е избрала точно това оръжие – сложната шарка на ножницата ли й е привлякла интереса? Добре наточеното острие? Стабилната удобна дръжка? И разбра, след като Тавори миг след това хвърли поглед към ножницата, че адюнктата дори не е забелязала нищо от тези неща.

Ризницата я чакаше върху дървения скрин, в който я държеше, ръкавиците с кожени маншети бяха положени върху лъскавите брънки. Простата риза, в която бе облечена сега Тавори, беше протрита на места и оголваше бледата, почти безкръвна кожа и изпъкващите под нея кости. Железният шлем с решетъчните набузници чакаше на масата.

Тавори привърши със стягането на връзките на ботушите, а след това застана пред малка дървена кутия до шлема, с инкрустирания със сребро фамилен герб на Дома Паран. Връхчетата на пръстите на дясната й ръка се отпуснаха на капака, а след това адюнктата затвори за миг очи.

Лостара изведнъж се почувства като натрапница в тази толкова интимна подготовка на Тавори за предстоящото и почти се обърна да излезе, но пък адюнктата бе заповядала да присъства на приготовленията й, да й помогне с ризницата и затягането й.

Капакът изскърца и Тавори бръкна в кутията и извади огърлица – проста каишка и орлов нокът от месинг или може би злато. Обърна се към капитана.

– Би ли ми го завързала?

Но Лостара просто зяпна нокътя.

– Капитане.

Тя вдигна глава и срещна погледа на Тавори.

Адюнктата въздъхна.

– Аз съм дете на императора – какво повече има за разбиране, Лостара Юил?

– Нищо, адюнкта.

Пристъпи и взе каишката. Когато мина зад Тавори, долови смътен мирис на парфюм от рядката й права коса и коленете й за малко да се огънат от прилива на неописуема тъга.

– Капитане?

– Момент… извинете, адюнкта. – Помъчи се да затегне възела, но се оказа по-трудно, отколкото трябваше да е, а и погледът й бе размътен. – Готово.

– Благодаря – каза Тавори. – Сега ризницата.

– Разбира се, адюнкта.

Банашар стоеше отвън и държеше юздите на коня на адюнктата. Хундрилска порода, здрав и упорит, но беше измършавял и състарен от страдание, козината посивяла и зацапана. През последните дни в пустинята дори Изгорените сълзи бяха забравили обичайното си усърдие. На животното не му бе останала сила за бягане – като нищо можеше да рухне под Тавори, щом го подкара, за да се обърне със слово към армията си.

„Да се обърне към армията си. Това наистина ли е адюнктата? Кога за последен път е говорила на всичките си войници? А, да. На корабите. Объркващите слова, съживяването на идея, която малцина можеха дори да проумеят.“

„Дали ще се справи по-добре този път?“

Осъзна, че е изнервен заради нея – не, призляваше му от притеснение. „Ето, че стоя тук и държа юздите на коня й, пред палатката й. Аз съм… богове, думата е жалък. Но какво значение има? Също така съм жрец на бог, който скоро ще умре.“

„Някога се заклех да срещна този ден спокоен и трезв. Каква жалка клетва.“

Платнището на палатката се дръпна настрани и капитан Лостара Юил пристъпи навън и му махна с ръка.

Той поведе животното за юздите.

Адюнктата се появи. Погледна го в очите и кимна.

– Демидрек. Стояли сте тук от доста време, допускам – очаквах някой от адютантите ми да се погрижи за това, те са свикнали да стоят наоколо и да чакат. Моите извинения.

Той примига.

– Адюнкта, грешите. Аз ги отпратих. – Подаде й юздите. – За мен винаги ще е чест, Тавори Паран.

– Ако можех, щях да ви заповядам да си идете оттук.

– Но аз не съм от войниците ви, за да ми заповядате – отвърна той с усмивка. – Тъй че ще правя каквото ми харесва, адюнкта.

Тя го изгледа замислено.

– Питам се…

– Какво, адюнкта?

– Не е ли това истинското предназначение на един жест? Да взима вяра от едната ръка и да я поставя в следващата? Да стои между бог и такава като мен?

Той затаи дъх.