Сан Феличе

— Две стари бивши благороднички в доста лошо състояние, гражданино посланик — отговори старшината, — и един бивш благородник, който ги нарича принцеси, когато се обръща към тях.

— Знаете ли имената им?

— Едната се казва мадам Виктория, другата мадам Аделаида.

— Аха! — промълви посланикът.

— Да — продължи старшината, — изглежда че са лели на покойния гилотиниран тиран. По време на революцията избягали в Австрия, после дошли от Виена в Рим, в Рим се уплашили при идването на републиката, сякаш републиката ще се бие с такива старици! От Рим смятали да избягат, както избягали по-рано от Париж и Виена, но имали, доколкото разбрах, и трета сестра, най-старата, съвсем грохнала, на име мадам София. Тя се разболяла, другите не искали да я оставят, което е много добре от тяхна страна. Накрая поискали от генерал Бертие разрешение за престой… Но дали не ви отегчавам с дрънкането си?

— Напротив, юнако, това, което ни разправяш, много ме интересува.

— Тогава не е мъчно човек да ви заинтересува. И така, казах ви, че една седмица след пристигането на генерал Шанпионе, който ме пращаше през ден да проверявам как е болната, тя почина и бе погребана, а другите две сестри поискаха разрешение да напуснат Рим и да отидат в Неапол, където имат, както изглежда, високопоставени роднини, но се страхуваха да не ги задържат по пътя като подозрителни личности. Тогава генерал Шанпионе ми каза: „Старшина Мартен, ти си човек с възпитание, умееш да разговаряш с жени. Ще вземеш четирима души и ще придружаваш отвъд границата двете старици, които са все пак френски княгини. Значи, старшина Мартен, ще бъдеш внимателен във всяко отношение, разбираш нали? Ще им говориш всякога в трето лице и ще козируваш като пред началство. — Но, гражданино генерал — казвам му аз, — как ще им говоря в трето лице, когато те са само две?“ Генералът се разсмя на глупостта, която бях казал, и ми отговори: „Старшина Мартен, ти си още по-умен, отколкото предполагах. Те са три, драги, но третата е мъж, техен адютант, нарича се граф Дьо Шатийон. — Гражданино генерал — отговарям, — а пък аз мислех, че няма вече графове. — Във Франция наистина няма — отговори той, — но в чужбина и в Италия все е останал тук-там някой. — А тоя Шатийон, генерале, как трябва да го наричам — граф или гражданин? — Наричай го, както искаш, но мисля, че ще му бъде по-приятно, както и на онези, които придружаваш, ако го наричаш господин графе, а не гражданино, и тъй като няма значение и не вреди никому, можеш да му казваш подчертано господин графе.“ Така и постъпвах из целия път — това беше приятно, както изглежда, на горките старици, които казваха: „Ето един благо-възпитан момък, драги графе. Как се казваш, драги?“ Искаше ми се да им отговоря, че във всеки случай съм по-възпитан от тях, защото не се обръщах към графа им на ти, както те се обърнаха към мене, но им казах само: „Добре, добре, казвам се Мартен.“ Така че из целия път, щом искаха нещо, все към мене се обръщаха: „Мартен, това, Мартен, онова“, но разбирате, гражданино посланик, това нямаше никакво значение, защото по-младата беше на шестдесет и девет години.

— И докъде ти заповяда Шанпионе да ги придружаваш?

— До границата и дори по-нататък, ако поискат.

— Добре, гражданино старшина, ти си изпълнил нареждането, щом си минал границата и дори си стигнал до втора пощенска спирка отвъд нея, а би било и опасно да отиваш по-нататък.

— За мене ли или за тях?

— За тебе.

— О, ако е за мене, гражданино посланик, това, знаете, няма значение. Старшината Мартен се знае с опасностите, неведнъж е преспивал с тях.

— Но тук рискуването е безполезно, а би могло да има и тежки последици, затова ще съобщиш на двете си княгини, че службата ти при тях е свършила.

— Предупреждавам ви, че те ще започнат да роптаят, гражданино посланик. Господи! Та какво ще правят горките жени без своя Мартен? Виждате ли ги, забелязаха, че не съм вече край тях, и ме търсят уплашено.

И наистина по време на тоя разговор или на този разказ — защото гражданинът Гара просто прекъсваше с въпроси разказа на старшината Мартен — колата на старите принцеси бе спряла пред хотел „Почивката на Хораций“ и като видяха покровителя си да разговаря оживено с човек в униформа на висш републикански служител, горките жени се уплашиха да не би да се крои някакъв заговор срещу безопасността им или пътуването им да е отменено. Затова с безпокойство, особено ласкателно за самолюбието на старшина Мартен, те повикаха много мило началника на охраната си.

По знак на гражданина Гара, който — за да избегне неудобен разговор — тръгна към дома на коларя и отиде да седне на безлюдната тераса, Мартен се приближи до вратичката на каляската и козирувайки, както му бе поръчал Шанпионе, предаде на височайшите пътнички нареждането на началството да се върне в Рим.