Сан Феличе

Тези думи се кръстосаха като зловещи светкавици сред гробната тишина. Противниците съблякоха палтата си и ги навиха вместо щит на лявата си ръка; после тръгнаха един срещу друг. Зрителите образуваха кръг, в който бяха заградили двамата противници; тишината продължаваше, защото се разбра, че ще става нещо страшно.

Ако е имало някога хора с два съвършено противоположни темперамента, то това бяха именно тези съперници: единият беше само мускули, другият — само нерви, единият щеше да се бори като бик, другият — като змия.

Пепино чакаше Микеле свит, с глава в раменете, с протегнати ръце, пламнало лице и с ругатни към противника. Микеле пристъпи бавно, мълчаливо, смъртноблед; сивозеленикавите му очи омагьосваха като погледа на боа.

У първия се съзирате груба смелост и мускулна сила; у, втория — непобедима и недостижима сила на волята. Микеле изглеждаше по-слаб и навярно по-несръчен; но странно, ако имаше обичай зрителите да се обзалагат, три четвърти от присъстващите щяха да заложат за него.

Първите удари се отплеснаха било във въздуха, било в гънките на палтата; двете остриета се кръстосваха като жила на усойница, които си играят. Изведнъж дясната ръка на Пепино се обля в кръв; Микеле бе прерязал с ножа си четирите му пръста. Той отскочи назад, за да остави на противника си време да вземе ножа с другата ръка, ако не може вече да действа с дясната.

Като отказа всяка пощада за себе си, Микеле бе отрекъл и на противника си правото да иска милост. Пепино захапа ножа със зъби, превърза с носната си кърпа ранената дясна ръка, прехвърли палтото на лявата и взе ножа в нея.

Пеца не пожела, както изглежда, да има пред противника си предимство, което другият бе изгубил, затова и той премести ножа в лявата си ръка. След половин минута Пепино получи второ нараняване — в лявата ръка. Той изрева не от болка, а от ярост; започна да разбира целта на противника си: Пеца не искаше да го убие, а да го обезоръжи. И наистина със свободната си дясна ръка Пеца сграбчи лявата китка на Пепино и я стисна като в клещи със своите дълги, тънки, жилави пръсти.

Пепино се опита да освободи китката си от това стискане, което парализираше оръжието в ръката му и оставяше неприятеля свободен да забие, ако иска, десет пъти ножа в гърдите му; но напразно — лианата се оказа по-силна от дъба. Ръката на Пепино започна да изтръпва, ножът на противника му бе пробол една вена, откъдето раненият губеше и сили, и кръв; след няколко секунди, омаломощени от стискането, пръстите му се отпуснаха и изтърваха ножа.

— Ах! — промълви Пеца, подчертавайки с радостното възклицание, че е постигнал най-после преследваната цел.

И настъпи падналия нож.

Обезоръженият Пепино разбра, че му остава само един изход: втурна се срещу противника си и го сграбчи със своите жилави, окървавени ръце. Вместо да отхвърли този нов начин на борба, при който можеше да се допусне, че ще бъде удушен като Антей, за да покаже, че не е възнамерявал да се възползва от положението, Пеца захапа ножа със зъби и също сграбчи през кръста своя противник.

Сега вече борците използваха всички възможности на силата и всички хитрувания, подсказвани от ловкостта; само че за голяма изненада на зрителите Пепино, побеждавал в този род спорт всичките си млади другари освен Пеца, с когото никога не се бе преборвал, изглеждаше осъден да загуби, както и в предишното състезание.

Но и двамата борци, като поразени от мълния дъбове, загубиха внезапно равновесие и се търкулнаха на земята. Пеца бе събрал цялата си останала сила и със страшен удар, който Пепино никак не очакваше от толкова слаб неприятел, събори противника си и падна върху него. Докато зрителите се опомнят, Пепино лежеше по гръб, а Пеца го бе натиснал с коляно в гърдите и бе вдигнал нож до гърлото му. Зъбите на победителя скръцнаха от радост.

— Господа — каза той, — всичко мина честно и почтено, нали?

— Честно и почтено — заявиха единодушно зрителите.

— Принадлежи ли ми животът на Пепино?

— Принадлежи ти.

— Така ли мислиш и ти, Пепино? — запита Пеца, като докосна победения с върха на ножа си.

— Убий ме — имаш право — прошепна или по-скоро изхърка задавено Пепино.

— Щеше ли да ме убиеш, ако ме държеше, както те държа аз?

— Да. Но нямаше да протакам мъките ти.

— Съгласен си значи, че животът ти ми принадлежи?

— Съгласен съм.

— Напълно?

— Да.

Пеца се наведе до ухото му и прошепна:

— Добре, връщам ти го или по-точно оставям ти го за известно време. Само че, щом се ожениш за Франческа, ще си го взема, разбра ли?

— Ах, окаянико! — извика Пепино. — Ти си въплътен сатана! И не трябва да те наричат Фра Микеле, а Фра Дяволо!

— Наричай ме, както искащ — отговори Пеца, — но помни, че животът ти ми принадлежи и в казания вече случай няма да искам позволение да ти го отнема.

Той се изправи, изтри кръвта от ножа в ръкава на ризата си, прибра го спокойно в джоба и добави:

— Сега си свободен, Пепино, и никой не ти пречи да си продължиш играта на топки.