Сан Феличе

— И най-благоразумно — добави младежът с лека насмешка. — Съгласихме се значи, нали?

— Нали ти казах — да.

— Ще си дадете ли ръката?

— Ето я.

Фра Микеле стисна сърдечно ръката на майстора си и се залови за работа така спокойно, сякаш нищо не се бе случило.

XXXIII ФРА МИКЕЛЕ

На другия ден, неделя, Фра Микеле се облече по обичая си, за да отиде на черковната служба, задължение, което не бе пропуснал нито веднъж, откакто бе станал мирянин. В черквата срещна баща си и майка си, поздрави ги почтително, придружи ги до дома им след службата, поиска и получи от тях съгласие да се ожени за дъщерята на дон Антонио, ако той се съгласи да му я даде; и най-после, за да няма в какво да се укори, отиде при дон Антонио с намерение да му поиска ръката на Франческа.

Дон Антонио беше с дъщеря си и бъдещия си зет и много се изненада при влизането на Микеле Пеца. Кумът Джансимоне не бе се осмелил да му разкаже станалото между него и чирака; казал му бе само, както вината, да има търпение, защото ще се погрижи да го зарадва идната седмица.

При появата на Фра Микеле разговорът се прекъсна така ненадейно, та за новодошлия беше лесно да отгатне, че са се обсъждали семейни въпроси, които нямаха намерение да споделят с него. Пеца поздрави много учтиво тримата и помоли дон Антонио за позволение да поговори с него насаме. Искането му бе изпълнено неохотно; потомъкът на испанските завоеватели се питаше дали не се излага на опасност, като остане насаме с младия си съсед, при все че никак не подозираше решителния му прав. Но направи все пак знак на Франческа и Пепино да се отдалечат. Пепино улови под ръка Франческа и излезе с пея, като се изсмя под носа на Фра Микеле. Пеца не продума, не прояви никакво недоволство, нито заплаха, макар че изглеждаше да са го ухапали повече усойници от ония, ухапали дон Родриго в бъчвата.

— Господине — обърна се Микеле Пеца към дон Антонио, щом вратата се затвори подир щастливата двойка, която в този момент се надсмиваше навярно безмилостно над нещастния влюбен, — излишно е да ви казвам, нали, че обичам дъщеря ви Франческа?

— Да, излишно е — отвърна подигравателно дон Антонио, — защо го казваш тогава?

— Излишно е за вас, господине, но не и за мене, защото идвам да ви поискам ръката й.

Дон Антонио се изсмя.

— Не виждам нищо смешно в случая, господине — каза Микеле Пеца без никакво раздразнение. — Аз ви говоря сериозно и имам право да бъда изслушан сериозно.

— Какво по-сериозно нещо наистина? — продължи все така подигравателно коларят. — Синьор Микеле Пеца прави на дон Антонио честта да поиска ръката на дъщеря му!

— Не смятам, че ви правя особена чест, господине — възрази Пеца със същото хладнокръвие. — Мисля, че честта е взаимна, и много добре зная, че ще отхвърлите предложението ми.

— Защо се излагат тогава на отказ?

— За успокоение на съвестта ми.

— Микеле Пеца и съвест! — изсмя се отново дон Антонио.

— А защо — отвърна все така хладнокръвно младежът — Микеле Пеца да няма съвест като дон Антонио? И той като дон Антонио има две ръце за работа, две нозе за ходене, две очи за гледане, един език за говорене, едно сърце за любов и омраза. Защо да няма като дон Антонио и една съвест, за да му казва: „Това е добро, а това — лошо“?

Хладнокръвието, което никак не очакваше у един толкова млад момък, обърка напълно коларя; но все пак, като се залови за истинския смисъл на думите му, той каза:

— За успокоение на съвестта си, казваш. Значи, ако не ти дам дъщеря си, ще се случи нещастие.

— Вероятно — отвърна Микеле Пеца със спартански лаконизъм.

— И какво нещастие ще се случи? — запита коларят.

— Само Господ и врачката Нано знаят! — отговори Пепа. — Но нещастие ще се случи, защото, докато аз съм жив, Франческа няма да стане жена на друг.

— Я си върви! Ти си полудял.

— Не съм полудял, но си отивам.

— Слава Богу! — промълви дон Антонио.

Микеле Пеца направи няколко стъпки към вратата; но се спря на половината път.

— Вие ме гледате така спокойно — каза той, — защото разчитате, че днес-утре по ваше искане кумът ви Джансимоне ще ме изгони от дома си, както ме изгонихте вие от своя дом.

— Какво? — запита изненадано дон Антонио.

— Не се лъжете! Ние се разбрахме и аз ще остана при него, до когато ми е угодно.

— Ах, нещастникът! — извика дон Антонио. — Та той ми бе обещал…

— Нещо, което не може да изпълни… Вие имате право да ме изгоните от дома си и не ви се сърдя за това, защото тук съм чужд човек, но той няма право да ме изгони, защото съм му чирак.

— Какво от това? — запита дон Антонио, като се изправи. — Няма значение дали ще останеш или няма да останеш у кума! Всеки е в къщата си; но и аз те предупреждавам след заплахите ти, че ако отсега нататък те видя в къщата ми или забележа да обикаляш денем или нощем около имота ми, като зная от самия тебе лошите ти намерения, ще те убия като побесняло животно.

— Ваше право, но аз няма да се изложа на такова нещо. По-размислете все пак.

— О, размислил съм.

— Отказвате ли ми ръката на Франческа?

— Не веднъж и не дваж.

— Дори ако Пепино се откаже от нея?

— Дори ако Пепино се откаже.