Сан Феличе

— Дори ако Франческа се съгласи да ме вземе за съпруг?

— Дори ако Франческа се съгласи да те вземе за съпруг.

— И ме отпращате, без да имате милост да ми оставите и най-малката надежда?

— Отпращам те и ти казвам: не, не, не.

— Помнете, дон Антонио, че Господ наказва не отчаяните, а ония, които са ги тласнали към отчаяние.

— Така приказват поповете.

— Така твърдят почтените хора. Сбогом, дон Антонио, останете с мир!

И Микеле Пеца си отиде.

Пред вратата на коларя той срещна двама-трима младежи от Итри, на които се усмихна както винаги.

След това се прибра у Джансимоне. Невъзможно беше, като погледне човек спокойното му лице, да помисли, дори да се усъмни, че е от ония отчаяни хора, за които бе споменал само преди миг. Качи се в стаята си и се заключи; само че този път не отиде до прозореца, а седна на кревата, облакъти ръце на коленете си, наведе глава и едри сълзи тихо се зарониха по лицето му.

От два часа вече стоеше неподвижен и плачеше без глас, когато някой почука на вратата. Той вдигна глава, изтри очи и се ослуша. Чукането се повтори.

— Кой чука? — запита той.

— Аз, Гаетано.

Беше гласът и името на един от другарите му; Пеца нямаше приятели.

Микеле изтри повторно очите си и отиде да отвори.

— Какво искаш, Гаетано? — запита той.

— Дойдох да те попитам, дали не искаш да поиграеш на топки с приятели? Знам, че нямаш такъв обичай, но помислих, че днес…

— А защо тъкмо днес пък бих играл на топки?

— Защото днес, като си натъжен, имаш по-голяма нужда от развлечение, отколкото друг път.

— Аз да съм натъжен днес?

— Така предполагам, човек е всякога тъжен, щом е истински влюбен, а му отказват жената, която обича.

— Та нима знаеш, че съм влюбен?

— О, целият град знае.

— Знаеш и това, че са ми отказали тая, която обичам?

— Разбира се, и от сигурен източник — каза ни Пепино. — Какво ви каза Пепино?

— Каза: „Фра Микеле дойде да поиска от дон Антонио ръката на Франческа, ама не го огря.“

— Нищо ли не добави?

— Напротив, напротив, добави, че ако не ти с стигнало това, и той може да те донареди.

— Така ли каза?

— Нито сричка не съм променил.

— Прав си — каза Микеле Пеца след минутно мълчание, през което се увери, че ножът е в джоба му, — наистина имам нужда от развлечение. Да вървим да поиграем на топки.

И излезе с Гаетано.

Двамата другари тръгнаха с бърза, но спокойна крачка, отмервана по-скоро от Гаетано, отколкото от Микеле, по главната улица към Фонди; после свиха наляво, значи към морето, по двойна платанова алея, където сериозните жители на Итри се разхождаха, а децата и младежите я използваха за игрище. Там двадесетина различни групи играеха на двадесет различни игри, но главно на тази да чукнеш една малка топка с други, по-големи.

Микеле и Гаетано обиколиха пет-тест такива групи, докато намерят групата, в която играеше Пепино; най-после забелязаха коларския работник в най-отдалечения край на алеята; Микеле тръгна право към него. Наведен надолу, за да спори за нанесен удар, Пепино се изправи и забеляза Пепа.

— Я гледай — каза той, като потрепера неволно под мълниеносните погледи на съперника си, — ти ли си бил, Микеле?

— Както виждаш, Пепино. Учудват ли се?

— Мислех, че не играеш никога на топки.

— Вярно е, че не играя.

— Защо си дошъл тогава?

— Дойдох да си получа това, което си ми обещал.

Пепино държеше в дясната си ръка малката топка, която служи за прицел на играчите, и беше голяма колкото гюлле; отгатвайки с какви враждебни намерения е дошъл Микеле, той се премери и с все сили я запрати.

Не пропуснал нито едно движение на Пепино и отгатнал намерението му по променения израз на лицето, Микеле просто наведе глава. Дървената топка, запратена като катапулт, мина със свистене на два пръста от лявото му око и се разби на парчета в стената. Пеца взе едно камъче.

— Бих могъл като младия Давид — каза той — да ти разбия главата с камъче и в такъв случай само бих отвърнал на това, което ти поиска да направиш с мене. Но вместо да го запратя в челото ти, както постъпил Давид е филистимлянина Голиат, где се задоволя да го забия в шапката ти.

Камъчето излетя със свистене и отнесе шапката на Пепино, пробивайки я като куршум.

— А сега — продължи Пеца със смръщени вежди и стиснати зъби — храбреците не се бият отдалеко с дървета и камъни.

И извади ножа от джоба си.

— Те се бият отблизо, с желязо в ръка.

После се обърна към младежите, които гледаха тази толкова интересна за тях сцена, защото беше част от местните нрави, но нарядко се проявяваше с такава враждебност.

— Гледайте сега — каза той — и след като видяхте, че пръв нападна Пепино, съдете по-нататък.

Тръгна към Пепино, който беше на двадесетина стъпки и го чакаше с нож в ръка.

— На колко пръста желязо ще се бием? — запита Пепино172.

— На цялото острие — отговори Пеца. — Да няма възможност за хитруване.

— До първо или второ нараняване? — запита Пепино.

— На смърт! — отговори Пеца.