Сан Феличе

После се отдалечи бавно, като поздравяваше с глава и ръкомахане младите си другари, които стояха слисани и се питаха какво ли е казал на Пепино, за да стои той неподвижно, полупривдигнат от земята като ранен гладиатор.

XXXIV ДРИПА И ПАРЦАЛКА

Разбира се, въпреки заплахата на Пеца Пепино не се отказа от намеренията си да се оженя за Франческа; някой не бе чул това, което Микеле му бе прошепнал. Но като научат, че се е отказал от Франческа, в която знаеха, че е влюбен и Микеле Пеца, всички щяха да отгатнат.

Сватбата трябвате да стане между жътвата и гроздобера, а описаното от нас събитие бе станало към края на май.

Юни, голи и август минаха без никакъв знак за трагичните намерения, които Пеца бе съобщил на съперника си.

На 7 септември, неделя, кюрето оповести при проповедта, че на 23 септември ще се състои венчавката на Франческа и Пепино.

Двамата годеници бяха в черквата, Пеца — на няколко стъпки от тях. Пепино погледна Пеца, когато свещеникът направи съобщението, на което Пеца не обърна никакво внимание, като че не бе го чул; но на излизане от черква се приближи към Пепино и му каза тихо, за да не чуе никой друг освен този, за когото бяха предназначени думите му:

— Добре! Остават ти още осемнадесет дни живот.

Пепино потрепера така, че Франческа, която беше под ръка с него, се обърна разтревожена и видя Микеле Пеца, който я поздрави, докато се отдалечаваше. Откакто бе наранил два пъти с ножа си Пепино, Пеца продължавате да поздравява Франческа, но тя не му отговаряте вече.

Следната неделя съобщението за брака — което, както знаем, се повтаря трикратно — бе оповестено отново от свещеника. Микеле Пеца се приближи до Пепино на същото място, както и миналата неделя, и му каза със същия спокоен и заплашителен глас:

— Остават ти още десет дни живот.

На третата неделя ново обявяване и нова заплаха; но още осем дни бяха изминали и на Пепино оставаха вече само два дни живот.

Очакваният с копнеж и страх 23 септември най-после настъпи: беше сряда. След една бурна нощ денят, както вече казахме в една от предидущите глави, беше великолепен; и тъй като сватбата щеше да се състои в единадесет часа сутринта, поканените, приятели на дон Антонио и Пепино и приятелки на Франческа, се бяха събрали в дома на годеницата, където щеше да стане сватбата; домакинът бе затворил магазина си, за да устрои гощавка на терасата и празненство в двора и градината.

Облени от светлина и тук-там засенчени, терасата, дворът и градината кънтяха от радостни възклицания. Опитахме се да ги опишем, когато представихме старите, които пиеха на терасата, младежите, които танцуваха под звуците на китари и барабани, музикантите, едни седнали, други прави по стъпалата на терасата, а над всички — неподвижният мрачен зрител, облегнат на междинната стена, докато някакъв селяк в покрита със слама количка удължаваше в нескончаеми импровизации бавната, креслива песен на неаполитанските селяни; а волни кокошки, дроздове, косове и врабчета кълвяха лозата, пълзяща от топола до топола в затвореното пространство, наричано градина, което се простираше от двора до подножието на планината.

Сега, след като вдигнахме завесата пред миналото, читателите ни разбират защо дон Антонио, Франческа и главно Пепино поглеждат от време на време неспокойно младежа, когото нямат право да изгонят от междинната стена, където се е облакътил и за когото — макар че не може напълно да ги успокои — поръчителства кумът Джансимоне, който не бе имал повод нито веднъж да се оплаче от него, защото не бе споменал вече за изгонване от оня паметен ден, когато се бяха скарали.

Часовникът удари единадесет и половина тъкмо когато завърши една особено оживена тарантела.

Последният звън на часовника още не бе заглъхнал, когато последва друг, добре известен на дон Антонио: звънчетата на пощенските коне заедно с тежкия, глух тропот на колата с двама пощальони, които викаха дон Антонио с басове, достойни за някой Gran’ cartello173 от театъра Сан Карло.

При този троен призив достойният колар и цялото почтено събрание разбраха, че пътят от Кастелоне до Итри си е показал рогата според обичая си и е отворил на коларя работа, каквато създаваше понякога и за местния хирург, тъй като в повечето случаи колите пристигаха със счупени колела и оси, а пътниците — със счупени ръце или нозе.

Но пристигналият, заради когото търсеха дон Антонио, не си бе счупил нищо и се нуждаеше от колар за колата си, а не от хирург за себе си. В това се увериха веднага, щом един от пощальоните извика: „Елате веднага, дон Антонио, пътникът много бърза“, на което дон Антонио отговори: „Жалко, ако бърза, защото днес не работя.“ В същия миг по пътеката към двора се появи самият пътник, който запита:

— А защо, ако обичате, гражданино Антонио, не работите днес?