Сан Феличе

Достойният колар, зле настроен поради момента, в който му задаваха въпроса, и още по-зле настроен поради обръщението „гражданино“, смятайки, че е оскърбително да заменят с него благородническата му титла, щеше да отговори с някоя грубост, според благородническия си обичай; но щом погледна пътника, разбра, че той трябва да е някоя много важна личност, към която не може да се държи с обичайното си пренебрежение.

И наистина пътникът, изненадал дон Антонио сред семейното тържество, беше чисто и просто нашият посланик; тръгнал от Неапол към полунощ, той не бе позволил на пощальоните да позабавят ход при спускането по нанадолнището от Кастелоне, защото бързаше да напусне кралството на Двете Сицилии, и задното колело на колата му се бе счупило при минаване през едно от многобройните поточета, които пресичат шосето и се вливат в безименната река, протичаща успоредно с него.

Поради тази злополука той беше принуден въпреки бързането да стигне до римската граница, да измине последната половин миля пеша; а това беше още един повод да се възхитим от спокойствието, с което запита: „Защо, ако обичате, гражданино Антонио, не работите днес?“

— Извинете, господин генерал — каза дон Антонио, като пристъпи към пътника, вземайки гражданина Гара за военен поради униформата му и смятайки, че щом един военен пътува в кола с четири коня, трябва да е най-малко генерал, — не знаех, че имам честта да разговарям с такава видна личност, каквато изглежда ваше превъзходителство. Иначе нямаше да отговоря: „днес не работя“, а „ще започна работа след един час“.

— Защо не веднага? — запита пътникът колкото можеше по-примирително, което подсказваше, че ако става въпрос за повече пари, е готов да ги даде.

— Защото камбаната вече бие, ваше превъзходителство, а дори ако трябваше, недай боже, да поправям колата на крал Фердинанд, пак не бих накарал кюрето да чака.

— Както виждам — каза пътникът, като се поогледа наоколо, — попаднал съм сякаш на сватба.

— Точно така, ваше превъзходителство.

— А хубавата девойка, която се омъжва? — запита благосклонно пътникът.

— Е дъщеря ми.

— Поздравявам ви. Ще почакам заради прекрасните й очи.

— Ако ваше превъзходителство пожелае да ни направи честта да дойде с нас в черквата, чакането няма да му се, стори толкова дълго, нашето кюре ще каже много хубава проповед.

— Благодаря, приятелю, предпочитам да остана тук.

— Добре, останете. Като се върнем, ще пиете чаша вино от ей тази лоза за здравето на булката. Това ще й донесе щастие, а след чашката ще работим по-добре.

— Съгласен, драги. И колко време ще трае тази церемония?

— О, три четвърти, най-много един час. Хайде, деца, към черквата!

Всички се разбързаха да изпълнят нареждането на дон Антонио, който бе станал церемониалмайстор за през целия ден; само Пепино остана назад и скоро се озова при Микеле Пеца.

— Слушай, Пеца — започна той, пристъпвайки към него усмихнат, макар и малко пресилено може би, с протегната ръка, — днес трябва да забравим старите вражди и да сключим искрен мир.

— Мамиш се, Пепино — възрази Пеца, — днес трябва да се приготвиш за явяване пред Бога, нищо повече.

После се изправи на стената:

— Годенико на Франческа — заяви тържествено той, — остава ти само още един час живот!

Скочи в градината на Джансимоне и изчезна зад стената. Пепино се огледа, видя, че е сам, прекръсти се и промълви:

— Господи, Господи! В твои ръце предавам душата си.

След това настигна годеницата и тъста си, които бяха вече на път за черквата.

— Колко си пребледнял! — каза Франческа.

— Дано след един час — отговори той — да не пребледнееш повече от мене!

Посланикът, който през едночасовото чакане можеше да се развлича, като гледа как жителите на Итри отиват да се забавляват или да работят, проследи с поглед сватбеното шествие, докато то изчезна зад ъгъла на улицата, която водеше към черквата.

Когато погледна отсреща с разсеяния взор на човек, който чака и скучае от това, за най-голяма своя изненада, забеляза сякаш френски униформи в края на улица Фонди, само че в обратна посока на тази, от която бе дошъл, следователно от Рим за Неапол.

В тези униформи бяха облечени един жандармерийски старшина и четирима драгуни, придружаващи пощенска кола, която се движеше не според хода на своите коне, а според хода на конете от охраната.

Впрочем любопитството на гражданина Гара щеше да бъде скоро задоволено: колата и охраната й идваха към него, така че нямаше да се изплъзнат от наблюдението му, било че колата само ще смени конете си на пощенската станция, било че пътниците й ще отседнат в хотела; защото станцията беше първата сграда вдясно, а хотелът — точно насреща.

Но не бе потребно дори да дочака спирането им; щом го забеляза и разпозна униформата на висш служител на републиката, старшината препусна, изпревари със сто — сто и петдесет крачки колата, спря се пред посланика, отдаде чест и зачака да го запитат.

— Юнако — каза посланикът с обичайната си любезност, — аз съм гражданинът Гара, посланик на републиката в Неапол, а това ми дава право да ви запитам кои са лицата, които придружавате в опази кола?