Сан Феличе

Двете стари принцеси, които старшина Map-тен беше натоварен да покровителства и при които се завърна граф Дьо Шатийон, съвсем смутен, след като се бе озовал не само пред цареубиец, а тъкмо пред човека, прочел на Людовик XVI смъртната му присъда, двете стари принцеси, повтаряме, не са съвсем нови лица за ония наши читатели, които са малко или много запознати с творчеството ни; те са ги виждали тридесет години по-млади в книгата ни „Жозеф Балсамо“ не само с току-що посочените имена, но и с непоетичните прякори Дрипа и Парцалка, с които бащински фамилиарно ги наричал Людовик XV.

Видяхме, че третата принцеса, София, която височайшият й родител, за да не разедини тройката, нарекъл с мелодичното име Врана, бе починала в Рим и бе забавила с боледуването си заминаването на двете сестри, като по този начин влизането им в Итри съвпадна с това на френския посланик.

Дворцовата клюка бе щадила всякога мадам Виктория, за която се знаеше, че е имала през целия си живот безукорно поведение, но като се нуждаят всякога от изкупителна жертва, злите езици се бяха нахвърлили върху мадам Аделаида; за нея се разправяше, че била героиня на едно твърде скандално приключение, и то със собствения си баща. При все че Людовик XV не беше никакъв патриарх и се съмнявам дали — ако Господ би решил да изгори съвременния Содом, би го предупредил като Лот с някой свой ангел да напусне навреме прокълнатия град — това приключение, не в подробностите, а по същество, минаваше за повторение на случилото се в семейството на ханаанеца Лот, който, забравяйки за нещастие семейните връзки, станал, както знаем, баща на Моав и Амон; самозабравата на крал Людовик XV и на дъщеря му мадам Аделаида е била наполовина плодовита, давайки живот само на едно момче, родено в Колорно, град от Пармското велико херцогство, и станало под името Луи дьо Нарбон един от най-елегантните и в същото време най-празноглави кавалери в двора на Людовик XVI; мадам Дьо Стал, загубила след оставката на баща си, господин Дьо Некер, своята власт в министерския съвет, но запазила все пак известно влияние, бе накарала да назначат в 1791 година Нарбон за министър на войната; самоизмамвайки се за нравствената и умствена стойност на красивия кавалер, тя се опита да му вдъхне малко от своята гениалност и смелост, но не сполучи; потребен беше исполин, за да се справи с положението, а господин Дьо Нарбон беше джудже или, ако желаете, обикновен човек; положението го смаза.

Подведен под отговорност на 10 август, той се прехвърли през Ламанш и се присъедини в Лондон към емигриралите принцове, но не вдигна никога меча си срещу Франция. Неспособен да я спаси, той имаше поне заслугата, че не се опита да я погуби.

Когато трите стари принцеси решиха да напуснат Версай, господин Дьо Нарбон именно бе натоварен да подготви бягството им, станало на 21 януари 1791; но този повод Мирабо произнесе една от най-хубавите си речи на тема: „За свободното емигриране“.

Видяхме от разказа на старшина Мартен, че техни височества бяха живели последователно във Виена и Рим, а след това, отстъпвайки пред републиката, която след нахлуването в Северна Италия навлизате и в южната част на страната, бяха решили да потърсят своите високопоставени роднини в неаполитанското кралство.

Тези високопоставени роднини, които щяха да станат скоро нископоставени, бяха крал Фердинанд и кралица Каролина.

Както бе предположил старшина Мартен, вестта, която граф Дьо Шатийон занесе на двете принцеси, ги разтревожи твърде много; мисълта да продължат пътя си, само охранявани от своя адютант, който при това — за да пощади нервите на двете старици — бе скрил от тях присъствието на страшния член на Конвента, не беше никак успокоителна. Те бяха ужасно отчаяни, когато един прислужник от хотела почука почтително на вратата и съобщи на господин граф Дьо Шатийон, че някакъв младеж, пристигнал вечерта, молел за разрешение да му каже няколко думи.

Граф Дьо Шатийон излезе и почти веднага се върна, за да съобщи на медам177, че въпросният младеж е войник от армията на Конде178 и носи писмо от господин граф Луи дьо Нарбон, отправено до техни кралски височества, но по-специално до мадам Аделаида.

Двете съобщения прозвучаха добре за слуха на принцесите; преди всичко войник от армията на Конде, след това с препоръка от господин граф Дьо Нарбон.

Поканиха приносителя на писмото да влезе.

Той беше двадесет и четири-пет годишен младеж с руса коса и брада, приятно лице, свежо и румено като на жена; беше чисто, макар и не елегантно облечен; начинът, по който се представи, макар и малко скован поради навика, придобит от военната униформа, показваше добър произход и обноски.

Той се поклони почтително още от вратата на двете принцеси. Господин Дьо Шатийон му посочи с ръка мадам Аделаида, младежът направи три крачки, препъна коляно и подаде писмото на старата княгиня.

— Прочетете го, Шатийон, прочетете го вие — каза мадам Аделаида, — не зная къде съм си дянала очилата.

И с очарователпа усмивка направи знак на младежа да се изправи.