Сан Феличе

— Какво ще кажа ли? Ще кажа, че благодаря Богу загдето ни отърва от ония якобинци, от чиито трицветни пера ми прилошаваше.

— А на мене от началника им, гражданина старшина Мартен, който непрекъснато се обръщаше към мене, за да иска заповеди от „кралското ми височество“, при което бях принудена да му се усмихвам, макар че ми се искаше да му извия врата.

После се обърна към Чезаре.

— Господине — каза тя, — можете да ми представите другарите си, аз наистина бързам да се запозная с тях.

— Може би е по-добре ваши кралски височества да почакат до заминаването на старшина Мартен и войниците му — забеляза господин Дьо Шатийон.

— Защо, графе?

— За да не се срещне с господата, когато дойде да се сбогува с ваши кралски височества.

— Когато дойде да се сбогува с нас ли?… Аз се надявам, че този хубостник не ще има нахалството да се яви пред мене. Вземете десет луидора179, Шатийон, и ги дайте на старшината Мартен — за него и войниците му. Не искам да се разправя, че тези противни якобинци са ни направили услуга, без да им я заплатим.

— Ще изпълня заповедта на ваше височество, но се страхувам, че старшината няма да приеме.

— Какво няма да приеме?

— Десетте луидора, които ваше величество му предлага.

— Би предпочел да си ги вземе сам, нали? Засега ще трябва да се задоволи с това, че ги получава. Но каква е тази музика? Да не би да са ни познали и да ни посрещат със серенада?

— Това би било дълг на населението, мадам — отвърна усмихнато младият корсиканец, — ако знаеше кого има честта да приюти в стените си, но предполагам, че то не знае. А музиката е просто на сватбари, които се връщат от черква. Омъжва се дъщерята на коларя, който живее срещу хотела, и тъй като имало някакъв съперник, хората предполагат, че денят няма да мине без трагедия — нали сме тук от снощи, имахме време да научим местните новини.

— Добре, добре — каза мадам Аделаида, — ние нямаме нищо общо с тези хора. Представете ни другарите си, господин Ди Чезаре. Ако приличат на вас, благоволението ни към тях е сигурно. Ако вие, Шатийон, занесете десетте луидора на гражданина старшина Мартен и ако иска да ни благодари, кажете, че сестра ми и аз не се чувстваме добре.

Граф Дьо Шатийон и лейтенант Ди Чезаре излязоха да изпълнят получените заповеди.

Ди Чезаре се върна пръв с другарите си, нещо съвсем естествено: в нетърпението си да узнаят какво ще решат техни висо-чества младежите чакаха в хола. Трябваше следователно само да влязат през вратата, която началникът им отвори. Мадам Виктория, винаги склонна към набожност, бе взела вече своя часослов180 и четеше литургийните молитви, които не бе могла да чуе. Тя се задоволи да хвърли бегъл поглед към влезлите и кимна одобрително, но мадам Аделаида не постъпи по същия начин — тя направи истинска проверка.

Ди Чезаре й представи другарите си: всички бяха корсиканци. Знаем вече неговото име и имената на трима от тях: Франческо Бокекиампе, Уго Колона и Антонио Гуидоне, останалите трима се наричаха Раймондо Кордара, Лоренцо Дерацо и Сте-фано Питалуга.

Искаме извинение от читателите си за тези подробности. Но неумолимата история ни принуждава да представим в разказа си голям брой действащи лица от всякаква народност и ранг, затова наблягаме малко повечко върху тези, които ще имат по-значителни роли.

Повтаряме, че пишем огромна епопея и като Омир, царя на епичните поети, сме принудени да изброяваме войниците си.

Ди Чезаре последва като нас, в по-малък мащаб, примера, оставен от автора на „Илиадата“, като назова последователно на мадам Аделаида шестимата си другари, но това, което младият корсиканец й бе казал за благородния произход на Бокекиампе, й бе направило особено впечатление и тя се обърна по-специално към него.

— Господин Ди Чезаре ми съобщи, че сте дворянин — каза тя.

— Направил ми е преголяма чест, ваше кралско височество: аз не съм нищо повече от благородник.

— О, значи правите разлика между дворянин и благородник, господине?

— Разбира се, мадам, аз имам честта да принадлежа към едно съсловие, премного ревниво за своите права, именно защото днес никой не ги признава. Затова не си позволявам да си присвоявам права, които не ми принадлежат. Бих могъл да докажа произхода си отпреди двеста години и да стана малтийски рицар, ако малтийският орден още съществуваше, но много мъчно бих доказал родословието си от 1399 година насам, за да имам право да се качвам на кралска каляска.

— На нашата обаче ще се качите, господине — каза старата княгиня, като стана.

— Но само когато сляза от нея, мадам, ще мога да се похваля, че съм дворянин — отговори с поклон младежът.

— Чуваш ли, сестро, чуват ли? — извика мадам Аделаида. — Този младеж говори толкова учтиво! Ето ни най-после с хора от нашата среда!

Старата княгиня въздъхна по-свободно.

В този момент се върна и господин Дьо Шатийон.

— Е, добре, Шатийон, какво каза старшина Мартен? — запита мадам Аделаида.

— Каза само, че ако ваше височество му бе изпратила подаръка по другиго, би му отрязал ушите.

— А на вас?

— Към мене благоволи да прояви милост — дори прие каквото му предложих.

— Какво му предложихте?