Сан Феличе

— Да се ръкуваме.

— Да се ръкувате, Шатийон! Ръкували сте се с якобинец! Защо не се върнахте и с червен калпак тогава? Просто невероятно: един старшина да откаже десет луидора и един граф Дьо Шатийон да се ръкува с якобинец! Наистина не разбирам вече нищо от новоустроеното общество.

— Или по-точно, от новоразстроеното — обади се мадам Виктория, като продължаваше да чете часослова.

— Новоразстроеното, да, права сте, сестро, „новоразстроеното“ е по-точно, съмнявам се само дали ще доживеем да го видим преустроено. Засега, Шатийон, разпоредете се, заминаваме в четири часа, с охрана като господата можем да пътуваме и нощем. Ще обядвате с нас, господин Ди Бокекиампе.

И с жест, запазил повече повелителност, отколкото достойнство, старата княгиня отпрати другите седем души от охраната, без дори да забележи колко оскърбително беше да избере само благородника, като изключи другите от благоволението да обядват на една трапеза с нея и сестра й.

Бокекиампе помоли с поглед другарите си да му простят за оказаното благоволение, те отговориха, като му стиснаха ръка.

Както бе казал Ди Чезаре, музиката, която бяха чули, водеше сватбеното шествие на Франческа и Пепино; то беше многолюдно: защото, пак според думите на Ди Чезаре, повечето хора очакваха някаква пакост от страна на Микеле Пеца. Затова щом стигнаха на терасата, двамата младоженци погледнаха най-напред към полусрутената стена, където още от сутринта стоеше онзи, от когото се страхуваха.

Стената беше пуста. Пък и нищо не бе придобило мрачната отсенка, която трябва според така наречения цар на природата да възвести изчезването му от земята. Беше обяд; сияйно слънце пронизваше с лъчите си зеления ажурен балдахин над главите на поканените; косовете подсвирваха, дроздовете пееха, волните врабчета чирикаха, а шишетата с вино отразяваха златни чертици в течния си рубин.

Пепино си отдъхна — никъде не виждаше смърт; напротив, навред наоколо сияеше живот. А така прекрасен е животът, когато току-що си се оженил за любимата жена и е настъпил денят, очакван цели две години! Той забрави за миг Микеле Пеца и последната му заплаха, от която беше все още пребледнял.

Колкото до дои Антонио, неразтревожен като Пепино, той намери пред вратата пострадалата кола, а на терасата собственика й. И тръгна към него, като се чешеше по ухото.

Работата помрачаваше такъв ден.

— И така — обърна се той към посланика, когото смяташе чисто и просто за някой виден пътник, — ваше превъзходителство държи непременно да продължи пътя си още днес?

— Непременно — отговори гражданинът Гара. — В Рим ме очакват по извънредно важен въпрос, а поради сполетялото ме произшествие загубих почти четири часа.

— Не се безпокойте, дадох вече честна дума, щом ни направите честта да изпиете чашка вино за щастливия брак на тия деца, ще се заловим за работа. Да пием и да почнем работа!

Наляха всички чаши на масата, дадоха на чужденеца най-хубавата, със златна ивица по края. За да удържи думата си, посланикът пи за щастието на Франческа и Пепино. Девойките извикаха: „Да живее Пепино!“ Младежите: „Да живее Франческа!“, а барабани и китари засвириха весела тарантела.

— Хайде — каза майстор Дела Рота на Пепино, — не е време сега да гледаш влюбено булката си, а да работим — за всичко има време! Целуни жена си, момче, и на работа!

Пепино не чака да му повтарят първата част от подканата; прегърна жена си, вдигна признателен поглед към небето и я притисна до сърцето си. Но тъкмо когато, свел към нея поглед с неизразима, отдавна чакаща любов, която най-после ще се сбъдне, той доближи устни до устните на Франческа, се чу изстрел и свистене на куршум, последван от тъп удар.

— Охо! — каза посланикът. — Този куршум изглежда запратен по мене.

— Мамите се — промълви Пепино, като се свлече в нозете на Франческа, — за мене е.

И изплю пълна уста кръв.

Франческа коленичи с писък до тялото на съпруга си.

Всички погледи се насочиха към мястото, откъдето бе даден изстрелът: лек белезникав дим се извиваше на стотина стъпки от тополите. После зърнаха между дърветата един младеж, който тичаше нагоре към планината с пушка в ръка.

— Фра Микеле! — извикаха присъстващите. — Фра Микеле! Беглецът се спря на малка равнина и отвърна със заплашително вдигната ръка:

— Не съм вече Фра Микеле, отсега нататък съм Фра Дяволо!

С това име наистина той се прочу по-късно; кръщавката с убийството надделя над кръщавката за спасение181.

През това време раненият бе издъхнал.

XXXVI ДВОРЕЦЪТ КОРСИНИ В РИМ

Докато сме още по пътя към Рим, да изпреварим нашия посланик при Шанпионе, както го изпреварихме при коларя дон Антонио.