Сан Феличе

В една от най-големите зали на огромния дворец Корсини, заеман последователно от Жозеф Бонапарт, посланик на републиката, и от Бертие, пристигнал тук да отмъсти за двойното убийство на Басвил182 и Дюфо, в четвъртък, 24 септември, между единадесет и дванадесет часа по обяд двама души се разхождаха и се спираха от време на време пред големите маси, където бяха разгънати план на древния и съвременния Рим, план на римските владения, така както бяха намалени по Толентинския договор183 и цяла колекция гравюри от Пиранези184; на други по-малки маси бяха сложени книги по стара и нова история, между които се виждаха безразборно струпани томове от Тит Ливий, Полибий, Монтекуколи, „Коментарите на Цезар“, Тацит, Вергилий, Хораций, Ювенал, Макиавели, почти пълна колекция на класически трудове по историята и войните на Рим; на всяка масичка имаше освен това мастило, пера, листове, покрити с бележки, както и чиста хартия, която щеше на свой ред да бъде изписана: а това показваше, че гостът в този дворец си почиваше от умората на войната ако не с научни проучвания, то поне със занимания на образован човек.

Двамата мъже, с три години разлика във възрастта, бяха почти връстници; единият беше на тридесет и шест, другият на тридесет и три години.

По-възрастният беше по-дребен; перуката му беше напудрена според модата от 1789 година, с плитка накрая, сам той излъчваше някакъв аристократизъм, който се дължеше навярно на извънредно чистото облекло и фината бяла риза; черните очи бяха подвижни, смели, изпълнени с решителност и дързост; беше грижливо избръснат; нямаше нито мустаци, нито бакенбарди; облечен беше като генерал на Директорията; шапката, сабята и пистолетите му бяха сложени на маса в съседство със стола, където имаше навик да пише, за да може да ги вземе, щом протегне ръка.

Този именно беше човекът, за когото вече говорихме надълго на нашите читатели: Жан-Етиен Шанпионе, командващ римската армия.

Другият, по-висок, както вече казахме, с руса коса и светла кожа, които издаваха, че е северен жител, имаше ясносин, лъчезарен поглед; среден нос, тънки устни и издадена брадичка, подчертана отлика на хищните, тоест на завоевателските раси; цялото му същество излъчваше спокойствие и невъзмутимост, качества, които сигурно го превръщаха във време на бой не само в безстрашен войник, но и в генерал, притежаващ всички възможности, присъщи на истинското хладнокръвие. Беше от ирландско семейство, но роден във Франция; служил бе отначало в ирландския корпус на Дийон, отличил се бе при Жемап185, повишен бе в чин полковник след сражението, разбил бе в различни схватки Йоркския херцог, преминал бе през 1795 година Ваал186 по леда, завзел бе холандския флот с пехотата си, назначен бе за дивизионен генерал и най-после беше току-що изпратен в Рим да командва дивизия под шефството на Шанпионе.

Това беше Джоузеф — Александър Макдоналд, който стана впоследствие френски маршал и почина като Тарентски херцог. За тези, които биха ги видели как разговарят, двамата мъже биха били двама войници; но за тези, които биха ги чули как разговарят, щяха да бъдат двама философи, историци.

Особеност на френската революция беше — и това е съвсем естествено, защото в образуването на армията участваха всички обществени класи, — че наред с хора като Карто, Росиньол и Люкнер187, с други думи, наред с материалната и груба съставка, имаше хора като Миолис, Шанпионе и Сегюр188 — нематериалната, образована съставка.

— Виждате ли, драги Макдоналд — казваше Шанпионе на помощника си, — колкото повече изучавам история в самия Рим, особено историята на великия военачалник, оратор, законодател, поет, философ и държавник, именуван Цезар, чиито „Коментари“ трябва да бъдат катехизис за всеки, който се стреми да командва армия, толкова повече се убеждавам, че нашите професори се заблуждават напълно за това, което Цезар е представлявал в Рим. Лукиан напразно е написал за Катон едни от най-хубавите стихове на латински. Цезар, приятелю, представлява човечността, Катон — само правото.

— А какво са били Брут и Касий? — запита Макдоналд с усмивката на неубеден човек.

— Брут и Касий — ще ви накарам да подскочите до тавана, защото зная, че ще засегна нещо, което боготворите, — Брут и Касий са двама школски републиканци, единият искрен, другият неискрен, нещо като лауреати на атинска школа, плагиати на Хармодий и Аристогитон189, късогледи мъже, невиждащи по-далече от писалката си, несъумели да замислят обединението на света, мечтано от Цезар. Ще добавя, че ние, днешните образовани републиканци, трябва да прославяме Цезар и да проклинаме убийците си.

— Този парадокс може да се поддържа, драги генерале, но за да се възприеме като истина, е необходимо да бъде подкрепен от вашия ум и вашето красноречие.

— Ех, драги Жозе, припомнете си вчерашната ни разходка из Капитолийския музей. Не без основание ви казах тогава: „Макдоналд, погледнете този бюст на Брут, Макдоналд, погледнете тази глава на Цезар“. Припомняте ли си ги?

— Разбира се.