Сан Феличе

— И добри, и лоши едновременно: добри, защото без малко е щял да загине, а не е загинал — лоши, защото докато е бил в безсъзнание, са откраднали документите, които сте му дали за гражданина Гара.

— Дали сте му писмо за мене ли? — попита Гара.

Еторе се обърна.

— А, вие ли, господине, сте посланикът на републиката? — запита той.

Гара се поклони.

— Лоши новини! Лоши новини! — промълви Шанпионе.

— Защо? В какво отношение? Обяснете ми — каза посланикът.

— Ех, Господи, ето защо: писах ви, че не сме в състояние да воюваме, казвах ви в писмото си, че всичко ни липсва — хора, пари, хляб, облекло, припаси. Молех ви да направите всичко възможно, за да поддържате още за известно време мир между кралството на Двете Сицилии и републиката. Изглежда че моят пратеник е закъснял, вие сте били вече заминали, той е бил ранен, знам ли какво още? Разкажете ни всичко, Еторе. Голямо нещастие е, че писмото ми е попаднало в техни ръце, но още по-голямо щеше да бъде, ако скъпият ми Салвато бе умрял от раните си; казахте ми, че е бил ранен, нали, че са искали да го убият, с една дума, нещо подобно?

— И са сполучили в три четвърти! Той е бил проследен — причакали са го на излизане от двореца на кралица Джована в Мерджелина. Шест души! Вие познавате Салвато и ще разберете, че не се е оставил да го заколят като пиле — убил двама и ранил други двама, но най-после един от полицаите, струва ми се началникът им Паскуале ди Симоне, палачът на кралицата, му запратил отдалече ножа си, който потънал до дръжката в гърдите му.

— А къде и как е паднал?

— О, успокойте се, драги генерале, има юначаги, на които им върви: попаднал е в ръцете на най-хубавата жена в Неапол, която го е скрила от всички, дори от съпруга си.

— А раната? Раната? — извика генералът. — Вие знаете, Еторе, че обичам Салвато като син.

— Раната е опасна, дори много опасна, но не и смъртоносна, освен това лекува го един от нашите хора, най-добрият неаполитански лекар, който отговаря за него. О, нашият Салвато се е държал великолепно. Той не ви е разказвал никога живота си, а това е цял роман, и то ужасен роман, драги генерале. Като Шекспировия Макдъф и той е бил изваден жив от утробата на мъртва. Ще ви разкаже сам това в лагера някой ден или по-точно някоя вечер, за да убиете времето. Но сега имаме други задачи: избиването на нашите хора в Неапол вече започна. Чирило е бил задържан цели два часа на кея при идването да ми съобщи известията, които носи, и то от какво? От една клада, задръстила пътя — на нея ладзароните изгорили двамата братя Дела Tope.

— Негодници! — извика Шанпионе.

— Представете си, генерале, един поет и един библиофил — какво зло са могли да сторят тези хора? Говорят също, че в двореца е имало голямо съвещание — научих това от Николино Карачоло, който е любовник на Сан Клементе, една от придворните дами на кралицата — решено било да воюват с републиката, Австрия изпратила командващия.

— Знаете ли кой е?

— Барон Карл Мак.

— Не е много страшна знаменитост.

— Не е, но по-опасно е, че в случая се намесва Англия, която дава парите — в Неапол имат шестдесет хиляди души, готови след осем дни да тръгнат за Рим, ако потрябва — освен това… Всъщност, мисля, че ви казах всичко.

— Чумата да ги вземе! Струва ми се, че и това ни стига — отговори Шанпионе.

После се обърна към посланика:

— Вижте, драги Гара, нямаме нито минута за губене. За щастие вчера получих два милиона. Нямаме оръдия, но с два милиона патрони и десет-дванадесет хиляди щика ще вземем топовете на неаполитанците.

— Салвато ни каза, струва ми се, че имаме само девет хиляди души.

— Да, но разчитам на три хиляди подкрепления. Уморен ли сте, Еторе?

— Никак, генерале.

— Готов ли сте тогава да заминете за Милано?

— Щом се наобядвам и преоблека, защото умирам от глад, а както виждате, съм и цял опръскан с кал. Дойдох през Изолета, Аняни, Фрозиноне, по ужасни пътища, разкаляни от бурята. И разбирам защо ординарците ви не искаха да ме пуснат в тоя вид.

Шанпионе дръпна едно специално звънче, влезе камериерът.

— Обяд, баня и дрехи за гражданина Еторе Карафа. Всичко да бъде приготвено — банята след десет минути, дрехите след двадесет, обедът след половин час.

— Генерале — каза камериерът, — нито една ваша дреха няма да стане на гражданина Карафа, той е с цяла глава по-висок от вас.

— Слушайте — обади се Гара, — ето ви ключа от куфара ми, отворете го и вземете бельо и дрехи за граф Ди Руво. Той е почти с моя ръст, а освен това тъкмо в този случай можем да кажем: на война като на война!

— В Милано ще намерите Жубер. На вас говоря, Еторе, слушайте ме — продължи Шанпионе.

— Не съм пропуснал нито дума, генерале.

— В Милано ще намерите Жубер, ще му кажете да прави, каквото иска, но да ми изпрати три хиляди души, иначе Рим е загубен. Да ги повери на Келерман, ако е възможно. Той е отличен кавалерийски генерал, а на нас ни липсва най-вече кавалерия. Вие ще ги доведете, Еторе, и ще ги придружите към Чивита Кастелана. Там по всяка вероятност ще се срещнем отново. Излишно е да ви казвам, че ще трябва да се бърза.