Сан Феличе

— Защо да не говоря тогава? — продължи Джованина. — Нали и ти си предан на твоята млечна сестра, както аз на господарката си?

— Точно така, предан съм й до гроб! Може да се похвали, че е така!

— В такъв случай някой ден може да има нужда от тебе, както вече има нужда от мене. Защо мислиш, че съм застанала на тази врата?

— Нали ми каза — да зяпаш.

— Не срещна ли рицаря Сан Феличе?

— Към Пие ди Грота ли? Срещнах го.

— Аз стоя тук, за да гледам дали няма да се върне от пътя си, както направи вчера.

— Какво? Върна се от пътя си? Да не подозира нещо?

— Той ли? Горкият господар! По-скоро би повярвал това, което не искаше да повярва завчера — че земята е къс от слънцето, отцепен, когато то се е сблъскало с някаква комета, — отколкото да помисли, че жена му го мами, пък тя и не го мами!… Поне досега: просто обича синьор Салвато, нищо повече; но все пак, ако би попитал къде е госпожата, би ме поставил в голямо затруднение, защото тя е вече при милия си ранен, когото не напуска ни денем, ни нощем.

— И ти поръча да следиш дали рицарят Сан Феличе наистина ще продължи днес към кралския дворец?

— О, не, слава Богу! Синьората не е стигнала дотам, но и това ще дойде, бъди спокоен. Не, аз просто виждах, че е неспокойна, влиза, излиза, поглежда към коридора, след това към градината, изгаря от нетърпение да погледне през прозореца, но не смее да го направи. Затова й казах: „Няма ли синьората да отиде да види дали синьор Салвато не се нуждае от нещо, като го е оставила от два часа сутринта? — Не смея, мила Нина — отговори тя. — Страхувам се да не би съпругът ми да е забравил нещо като вчера, а ти знаеш какво каза доктор Чирило: че е извънредно важно съпругът ми да не научи за присъствието на този младеж в дома на херцогиня Фуско. — О, това да е мъчнотията, синьора — отговорих, — ами че аз мога да наблюдавам улицата и ако синьор рицарят се върне случайно, както вчера, щом го забележа, ще изтичам да ви предупредя. — А, миличка, Нина — отговори тя, — ще бъдеш ли така добра? — Разбира се, синьора — отговорих, — и за мене ще бъде добре, имам нужда да постоя на въздух.“ Така застанах на пост пред вратата, за да имам удоволствието да разговарям с тебе, а синьората — със своя ранен. Микеле погледна някак учудено Джованина, думите на девойката звучаха горчиво, а гласът й — рязко.

— Ами онзи — запита той, — младият, раненият?

— Слушам те.

— Влюбен ли е?

— Той ли? Разбира се! Просто я поглъща с поглед. Щом тя излезе от стаята, затваря очи, сякаш не иска да вижда нищо, нито дори дневна светлина. Доктор Чирило, лекарят, който не позволява съпрузите да знаят, че жените им се грижат за красиви млади ранени, напразно му забранява да говори, напразно му повтаря, че ако говори, има опасност да скъса нещо в белите си дробове. За това не го слушат както за другото. Щом останат сами, не млъкват нито за минутка.

— И за какво говорят?

— Откъде да знам?

— Как откъде да знаеш? Отпращат ли те?

— Напротив, синьората почти всякога ми дава знак да остана.

— Тогава сигурно говорят много тихо?

— Не, говорят високо, само че на английски или на френски. Рицарят е предвидлив човек — добави Нина със смях на пресекулки, — научил е жена си на два чужди езика, та да може да разговаря свободно с чужденци, без някой от домашните да разбере. И синьората използва тази възможност.

— Аз идвах да видя Луиза — каза Микеле, — но според това, което ми каза, навярно ще й попреча. Затова ще се задоволя да пожелая всичко да се нареди за нея и за мене по-добре, отколкото предсказа Нано.

— Не, ще останеш, Микеле. Когато беше идвал последния път, тя ме смъмра, че съм те пуснала да си отидеш, без да те види — изглежда, че и раненият иска да ти благодари.

— И аз бих желал да го поздравя, ей Богу, силен юначага е той, бекайото знае колко е тежка ръката му.

— Да влезем тогава, няма вече опасност рицарят да се върне. Отивам да предупредя синьората, че си дошъл.

— Убедена ли си, че посещението ми няма да й бъде неприятно?

— Казах ти — ще му се зарадва.

— Добре, да влезем.

Момъкът и девойката изчезнаха в градината, а след малко се появиха на входната площадка и изчезнаха в къщата.

Както бе казала Нина, отпреди половин час вече господарката й се намираше в стаята на ранения.

От седем часа сутринта, когато ставаше, до десет часа, когато съпругът й напускаше дома си, при все че мислеше постоянно за ранения, Луиза не смееше да отиде при него. Тези часове бяха посветени изключително на домакинските грижи, които бе изоставила в деня, когато бе дошъл Чирило, но бе сметнала за неблагоразумно да ги пренебрегва и след това. Сега обаче не напускаше нито за миг Салвато от десет часа сутринта до два часа следобед, когато — както си спомняме — се връщаше съпругът й. След обяда, към четири часа, рицарят Сан Феличе отиваше в кабинета си и прекарваше там един-два часа.