Сан Феличе

— Днес — продължи Салвато, като се отпусна отново в леглото — подобен разказ не е по силите ми, но както казах, аз съм бил изваден насилствено от утробата на майка ми, първите жизнени трепети у мене са се слели с нейните последни предсмъртни тръпки и ние сме останали свързани въпреки смъртта със странна връзка. Затова, било като халюцинация на свръхвъзбудено съзнание, било като действително видение, било че най-после при изключителни условия законите, управляващи живота на другите хора, не важат за родените извън тези закони, от време на време — просто не смея да твърдя това, защото то изглежда толкова невероятно! — от време на време майка ми, сигурно защото е била едновременно светица и мъченица, получава от Бога позволение да ме посети.

— Какво приказвате — прошепна изтръпналата Луиза.

— Казвам, каквото зная, но това, което зная аз, навярно не можете да знаете вие, при все че не само аз съм виждал това скъпо за мене видение.

— И друг освен вас ли го е виждал? — извика Луиза.

— Да, една простичка жена, селянка, която не би могла да измисли подобна история: дойката ми.

— Дойката е виждала сянката на майка ви?

— Да. Искате да ви разкажа случката? — запита усмихнат Салвато.

Вместо да отговори, Луиза взе двете ръце на ранения и го загледа нетърпеливо.

— Живеехме във Франция — не съм роден във Франция, но там започнах живота си. Живеехме сред някаква голяма гора — баща ми избрал дойка от далечно село — на миля и половина от нашия дом. Един следобед тя поискала от баща ми позволение да отиде в селото, защото научила, че детето й било болно, става дума за детето, което тя отбила, за да кърми мене. Баща ми не само й позволил, но решил да я придружи, за да прегледа детето. Нахранили ме и ме оставили в люлката. Тъй като аз съм се будел чак към десет часа вечер, а баща ми можел да вземе за час и половина пътя до селото и обратно, той заключил вратата, пуснал ключа в джоба си, казал на дойката да се качи в кабриолета и потеглил спокойно.

Детето нямало нищо особено; баща ми успокоил добрата женица, оставил на мъжа й рецепта и един луидор, за да бъде сигурен, че ще купят лекарствата, и тръгнал към къщи с дойката; но един разплакан младеж ги пресрещнал и казал, че баща му, горският пазач, бил тежко ранен през нощта от някакъв бракониер. Баща ми никога не отминавал подобна молба; дал ключа на дойката и й поръчал да се върне колкото може по-бързо, още повече, че се задавала буря.

Дойката тръгнала. Часът бил вече седем; тя обещала, че ще стигне в къщи преди осем. Баща ми потеглил с младежа, след като видял, че тя поела пътеката към дома ни. В продължение на половин час всичко вървяло добре; но след това изведнъж се смрачило, започнало да гърми, разразила се ужасна буря с мълнии и дъжд. За нещастие, вместо да върви по редовната пътека, жената поела за по-кратко по друга пътечка, по която в тъмното било по-мъчно да се движи; уплашила се от един вълк, който се изпречил пред нея, сам изплашен от бурята; хукнала встрани, изгубила се из едно сечище и все по-разтреперана, тръгнала на посоки, като викала, плачела, молела за помощ, а в отговор чувала само гласовете на бухали и кукумявки.

Объркана, обезумяла, тя скитала така почти три часа, блъскала се в дърветата, препъвала се в пънове, падала из урви, скрити в тъмнината, и сред грохота на гръмотевиците чувала едно след друго как часовникът отброявал отдалече някъде девет, десет, единадесет часа; най-после, когато прозвучал първият удар след полунощ, при една светкавица зърнала на стотина крачки пред себе си нашата къща, която толкова отдавна търсела; когато светкавицата угаснала и гората потънала отново в мрак, една светлинка от стаята, където била люлката ми, продължила да я води: дойката помислила, че баща ми се е върнал преди нея и ускорила ход, но как би влязъл, като бил дал ключа на нея? Дали е имал втори ключ? Така размишлявала тя, когато, измокрена от дъжда, изранена от паданията, ослепена от светкавиците, отворила вратата, бутнала я да се затвори сама, качила се бързо по стълбите, минала през стаята на баща ми и отворила вратата на моята стая.

Но на прага се спряла и изпискала…

— О, приятелю! — извика Луиза, като стисна ръцете на болния.

— Една жена в бяло стояла до леглото ми — продължи с променен глас той, — тананикала тихичко някаква приспивна песен и в същото време ме люлеела. Тази млада, хубава, само че смъртнобледа жена имала червено петно насред челото.

Дойката се облегнала до рамката на вратата, за да не падне; краката й се подкосили. Разбрала веднага, че се намира пред същество от оня свят, защото светлината в стаята идвала от него; но очертанията му, отначало съвършено ясни, постепенно се заличавали: чертите на лицето станали по-смътни, еднакво бледите плът и наметка се слели и изравнили; тялото се превърнало в облак, облакът в пара, парата се разсеяла, изпълвайки тъмнината с някакво странно ухание.