Сан Феличе

— Търся сабята, след като видях ръката — трябва да е чудесно оръжие.

— Такова нещо ли ще ти трябва, когато станеш полковник? — запита със смях Луиза.

— Полковник ли ще става синьор Микеле? — запита Салвато.

— О, сега вече непременно ще стана! — отвърна ладзаронето.

— Защо сега вече? — учуди се Луиза.

— Защото ми бе предсказано от старата Нино, а всичко, което предсказа на тебе, се сбъдна.

— Микеле! — промълви младата жена.

— Ами да! Не ти ли предсказа, че един красив младеж слиза от Паузилипе и е заплашен от голяма опасност, защото го дебнат шест души, а за тебе ще е щастие, ако го убият, тъй като иначе ще се влюбиш в него и тази любов ще стане причина за смъртта ти?

— Микеле! Микеле! — извика младата жена, отдръпвайки креслото, докато Джованина подаваше бледото си лице иззад червената завеса на прозореца.

Раненият погледна внимателно Микеле и Луиза.

— Какво? — запита той. — Предсказали са ви, че ще стана причина за смъртта ви?

— Точно така! — потвърди Микеле.

— И макар че не ме познавахте и следователно нямаше защо да се грижите за мене, не оставихте полицаите да си свършат работата?

— Как не! — отговори Микеле вместо Луиза. — Щом чу изстрелите и дрънкането на сабите, щом видя, че аз, който съм мъж, и то безстрашен мъж, не посмях да ви се притека на помощ, като разбрах, че имате работа с полицаите на кралицата, тя извика: „Тогава остава аз да го спася!“ и се втурна в градината. Да бяхте я видели, ваше превъзходителство! Не тичаше, а хвърчеше!

— О, Микеле! Микеле!

— Не беше ли така, сестрице? Не каза ли такова нещо?

— Но защо трябва ти да го повтарящ? — извика Луиза и закри с две ръце лицето си.

Салвато протегна ръка и разедини двете ръце, с които Луиза бе закрила своето пламнало от срам лице и просълзените си очи.

— Защо плачете? — попита той. — Съжалявате, че сте ме спасили?

— Не, просто се срамувам от думите на този момък. Наричат го Лудия Микеле и той наистина заслужава прякора си.

После се обърна към камериерката:

— Сгреших, Нина, когато те смъмрих, задето не си го пуснала да влезе. Добре си сторила, че не си го пуснала.

— Ех, сестрице, сестрице, не постъпваш добре — каза ладзаронето. — И не говориш от сърце.

— Ръката ви! Дайте си ръката, Луиза! — помоли раненият.

Съвсем отпаднала, сломена от толкова различни вълнения, младата жена облегна глава на гърба на креслото, затвори очи и отпусна разтрепераната си ръка в ръката на Салвато. Той я сграбчи нетърпеливо; Луиза въздъхна; въздишката й потвърждаваше всичко казано от ладзаронето.

Микеле гледаше тази сцена, от която не разбираше нищо, докато Джованина, права, със стиснати ръце и втренчен поглед, напомняща статуя на ревността, разбираше всичко много добре.

— Бъди спокоен, момко — каза весело Салвато, — аз ще ти дам полковническа сабя. Не същата, с която накълцах ония хубостници, нападателите, защото те я взеха, а друга, също така добра.

— Чудесно — отговори Микеле, — липсва ми само свидетелство, пагони, униформа и кон.

После се обърна към камериерката:

— Не чуваш ли Нина? Звъни се така, че ще счупят звънеца.

Нина сякаш се събуди.

— Звъни ли се? — попита тя. — Къде?

— Сигурно на вратата.

— Да — добави Луиза, — на входната врата.

И добави тихо към Салвато:

— Не е мъжът ми. Той се прибира всякога през градинската врата. Тичай! — обърна се тя към Нина. — За никого не съм в къщи, чуваш ли?

— Сестрицата не е в къщи, чу ли, Нина? — повтори Микеле.

Нина излезе, без да отговори.

Луиза се приближи към ранения, без да разбира защо. Тя се чувстваше по-добре от приказките на бъбривия Микеле, отколкото под погледа на безмълвната Нина. Но, повтаряме, това чувство беше подсъзнателно, неподозиращо добрите чувства на млечния брат, нито лошото настроение на камериерката.

След пет минути Нина се върна и се приближи тайнствено към господарката си.

— Синьора — каза тихо тя, — синьор Андрю Бейкър иска да поговори с вас.

— Не му ли каза, че не съм вкъщи? — възрази Луиза достатъчно високо, за да може Салвато да чуе поне отговора й, ако не бе чул искането.

— Не се реших, синьора — продължи все така тихо Нина, — първо, защото зная, че той е ваш банкер, и второ, защото каза, че идвал по важна работа.

— Важните работи се уреждат със съпруга ми, не с мене.

— Вярно е, синьора — продължи Нина със същия тон, — но аз се страхувах да не би да дойде, когато синьор рицарят си е в къщи и да му каже, че синьората не е била у дома, когато е идвал първия път, и тъй като синьората не умее да лъже, помислих, че ще бъде по-добре да го приеме.

— Така ли помислихте?… — запита Луиза и я изгледа. Нина наведе глава.

— Ако съм сбъркала, синьора, има още време, но много ще огорчим горкия момък!

— Да — отвърна Луиза след кратък размисъл, — по-добре ще бъде наистина да го приема. Добре си постъпила, мила.

После се обърна към Салвато, който се бе отдръпнал, щом забеляза, че Джованина говори шепнешком на господарката си:

— След минутка ще се върна — каза тя. — Бъдете спокоен, разговорът няма да трае дълго.