Сан Феличе

В продължение поне на един час, спокойна и под предлог, че трябва да се позанимае с тоалета си, Луиза уж беше в стаята си; но пъргава като птиче, тя се въртеше постоянно из коридора и намираше възможност да влезе три-четири пъти при ранения, като при всяко влизане го съветваше да си почива спокойно; после, от седем до десет, когато приемаха гости или излизаха да се разходят, тя изоставяше отново Салвато, поверяваше го на грижите на Нина и идваше отново да го види към единадесет часа, веднага щом съпругът й се прибереше в стаята си; в два часа сутринта се връщаше в своята стая, откъдето, както вече казахме, излизаше едва в седем часа сутринта.

Така всичко вървеше без промяна, откакто бе идвал Чирило, значи отпреди девет дни.

Макар че бе очаквал всякога с трепет минутата, когато Луиза ще се появи, днес, втренчил поглед в стенния часовник, Салвато като че очакваше младата жена с още по-голямо нетърпение от всеки друг път.

Колкото леко и да пристъпваше хубавата гостенка, слухът на ранения беше дотолкова свикнал да разпознава стъпките й, а най-вече начина, по който тя отваряше междинната врата, че още при първото скръцване на бравата и първото плъзване на копринените пантофки по пода, усмивката, изчезнала при излизането на Луиза, се появяваше отново на устните му, а погледът му се насочваше към вратата и не се отделяше оттам, както стрелката на компас не се отделя от полярната звезда.

Най-после Луиза се показа.

— О! — промълви той. — Ето ви най-после! Страхувах се да не би да закъснеете от страх, че съпругът ви може да се върне ненадейно, както вчера. Слава Богу! И днес, както всякога, идвате навреме!

— Да, дойдох благодарение на нашата добра Нина, която ми предложи да слезе и да наблюдава от вратата. Как прекарахте нощта?

— Много добре! Само че, кажете ми…

Салвато взе двете ръце на младата жена, застанала до леглото му, приповдигна се, за да се приближи към нея, и я загледа втренчено.

Като не знаеше какво ще я пита, Луиза го погледна озадачено. В погледа на младежа нямаше нищо, което би я накарало да сведе очи; този поглед беше нежен, но повече въпросителен, отколкото влюбен.

— Какво искате да ви кажа? — попита тя.

— Нощес излязохте оттук в два часа, нали?

— Да.

— Връщахте ли се след това?

— He.

— He? Наистина ли?

— Разбира се.

— Тогава — каза Салвато на себе си — тя е била!

— Коя тя? — запита още по-озадачена Луиза.

— Майка ми — отвърна болният с унесен поглед, като наведе глава и въздъхна без страдание, дори без тъга.

Луиза изтръпна от отговора му.

— Но нали майка ви е покойница? — попита тя.

— Не сте ли чували да разправят, скъпа Луиза — отговори все така унесено раненият, — че някои хора, които по нищо не се различават от останалите и дори сами не подозират своето предимство, са надарени със способността да влизат във връзка с духове?

— Чувах понякога рицарят Сан Феличе да разисква този въпрос с немски учени и философи, които изтъкваха връзките между земните жители и обитателите на друг, по-висш свят, като доказателство за безсмъртието на дутата. Те наричаха такива хора ясновидци, посредници, медиуми.

— Най-възхитителното у вас, Луиза — каза Салвато, — е това, че без сама да подозирате, вие притежавате зад женствената си прелест образованието на учен и знанията на философ. Затова с вас човек може да разговаря за всичко, дори за свръхестествени неща.

— И така — запита развълнуваната Луиза, — вие мислите, че тази нощ?…

— Мисля, че тази нощ, щом не сте влизали в стаята и не сте се навеждали над леглото ми, съм бил посетен от майка си.

— Но, приятелю — попита изтръпналата Луиза, — как си обяснявате появата на душа, отделена от тялото?

— Много добре знаете, Луиза, че има неща, които не се обясняват. Нима Хамлет не казва, когато се явява сянката на баща му: „There are more things in heaven and earth, Horatio, than there are dreamt of in your philosophy.“197 И тъкмо за една такава тайна ви говоря аз.

— Приятелю — каза Луиза, — знаете ли, че понякога ме плашите?

Салвато стисна ръката й и я погледна безкрайно мило.

— Как бих могъл да ви плаша аз — попита той, — когато бих дал за вас живота си, който ми възвърнахте. Обяснете ми.

— Защото — продължи младата жена — понякога ми се струва, че не сте от този свят.

— Вярно е — отвърна със смях младият мъж, — че аз действително без малко съм щял да го напусна още преди да дойда в него.

— Нима наистина, както каза врачката Нано — запита Луиза, — сте син на мъртва?

— Така ли каза врачката? — запита раненият, като се понадигна изненадано от леглото.

— Да, но това е невъзможно, нали?

— Врачката е казала истината, Луиза, ще ви разкажа някой ден тази история.

— О, ще я изслушам с всяка фибра на сърцето си.

— Само че по-късно.

— Когато поискате.