Сан Феличе

В този миг се върнал и баща ми; дойката го чула и ни жива, ни умряла го повикала. Той се качил веднага, запалил свещ, намерил добрата женица на същото място, разтреперана, с обляно в пот чело, почти без сили да си поеме дъх.

Успокоена от присъствието на баща ми и от светлината на свещта, тя се втурнала към люлката и ме прегърнала: аз съм спял спокойно. Досетила се, че не съм хранен от четири часа следобед и сигурно съм гладен. Тя се опитала да ме накърми, но аз съм отказал да суча. Тогава разказала случката на баща ми, който не можел да си обясни защо намерил къщата тъмна, защо дойката е така развълнувана и уплашена и най-вече откъде е тази необикновена миризма в жилището. Баща ми я изслушал внимателно, като човек, който е изучавал тайните на природата, затова не се учудва на нищо; а когато дойката му описала жената, която пеела и ме люлеела, когато казала, че тази жена имала червено петно насред челото, баща ми казал само:

— Била е майка му.

— Неведнъж след това — продължи раненият с още по-променлив глас — той ми е разказвал тази случка и въпреки своя здрав и твърд разум не се съмняваше нито за момент, че като ме е чул да плача, блаженият дух на майка ми е получила от Господа разрешение да слезе на земята, за да утоли глада ми и да укроти плача на детето си.

— А вие казахте — запита Луиза, все още разтреперана и пребледняла, — че сте я виждали сам по-късно?

— Три пъти — отговори Салвато. — Първия път беше през нощта преди утрото, когато отмъстих за нея; видях, че тя се наведе към мене, като че искаше да ме целуне, усетих допира на студените й устни, а когато се изправи, една сълза капна на челото ми; поисках да я прегърна и задържа, но тя се изгуби. Скочих от леглото си, изтичах в стаята на баща ми, където гореше свещ, приближих се до огледалото: това, което бях сметнал за сълза, беше капка кръв от раната й; събудих баща си, той изслуша спокойно разказа ми и каза: „Утре раната ще се затвори.“ На другия ден застрелях убиеца на майка ми.

Ужасената Луиза скри глава във възглавницата на ранения.

— След тази нощ — продължи почти шепнешком Салвато — я виждах още два пъти, но след отмъщението червеното петно бе изчезнало от челото й.

Било от умора, било от вълнение, щом довърши този разказ, прекалено дълъг за сегашните му сили, Салвато се отпусна пребледнял и изнурен на възглавниците.

Луиза изпищя.

Раненият лежеше задъхан, със затворени очи.

Луиза изтича към вратата; когато я отвори, едва не събори Нина, която подслушваше на вратата, долепила ухо до вратата.

Но господарката й не обърна особено внимание на тази случка.

— Етер! — поиска тя. — Етер! Прилоша му!

— Етерът е в стаята на синьората — отговори Нина.

Луиза се втурна веднага в стаята си, но не намери етер; когато се върна при ранения, Джованина поддържаше главата му, опряна до гърдите й, и му даваше да вдишва етер от стъклото.

— Не ми се сърдете, синьора — каза тя, — стъкълцето беше на камината зад часовника, но като ви видях толкова смутена, и аз се обърках. Няма нищо, всичко се оправи, синьор Салвато дойде на себе си.

Раненият наистина отвори очи; щом ги отвори, те потърсиха Луиза.

Забелязала посоката на погледа му, Джованина положи леко главата му на възглавницата и отиде до прозореца, за да изтрие една сълза; а когато Луиза зае отново мястото си край болния, през полуотворената врата се показа главата на Микеле, който попита:

— Имаш ли нужда от мене, сестрице?

XXXVIII АНДРЮ БЕЙКЪР

Всички чувства на Луиза се бяха съсредоточили в погледа й, втренчен в очите на Салвато, който се съвземаше с усмивка, след като бе разбрал чии грижи му са помогнали.

Той отвори напълно очи и прошепна:

— Ах! Да умре човек така!

— Никакво умиране! — извика Луиза.

— Зная, че е по-добре да се живее така — продължи Салвато, — но…

Той въздъхна и тази въздишка духна косите на Луиза и облъхна лицето й с жаркия дъх на сироко.

Тя разтърси глава, сякаш искаше да отстрани магнетизма на пламенната въздишка, настани главата на ранения върху възглавницата и седна в креслото до нея; после се обърна към Микеле, за да отговори със закъснение на въпроса му:

— Не, за щастие нямам нужда, но влез все пак да видиш колко се е поправил нашият болен.

Микеле се приближи на пръсти, сякаш се страхуваше да не събуди някого.

— Наистина изглежда по-добре, отколкото когато го оставихме с Нано.

— Приятелю — обърна се Сан Феличе към ранения, — това е момъкът, който ни помогна да ви спасим през нощта, когато щяха да ви убият.

— О, познах го — отговори усмихнато Салвато, — той чукаше билките на оная жена. И нея не съм видял оттогава.

— Той идва да ви види, защото се грижи за вас като всички ни, но не го пуснахме да влезе.

— А пък аз не се обидих от това — намеси се Микеле, — не съм докачлив.

Салвато се усмихна и му подаде ръка.

Микеле я пое и започна да я разглежда.

— Виж, сестрице — каза той, — човек би рекъл: женска ръка, а като си помислиш, че е цапнала както трябва оня бекайо! Нали вие го цапнахте със сабята?

Салвато се усмихна.

Микеле се огледа наоколо.

— Какво търсиш? — попита Луиза.