Сан Феличе

Тъй като тази любов съвпадаше с намеренията на дон Антонио, той я одобри от все сърце; но като прецени все пак, че равнодушието на Франческа не е достатъчна защита срещу намеренията на младия chierico, той реши да добави към него отдалечаването на младежа; това му се струваше съвсем лесно; колар и седлар са от едно тесто хора; освен това дон Антонио и Джансимоне бяха не само съседи, но и кум и кумец, а това е солидна връзка, особено в Южна Италия; и така, той отиде при Джансимоне, обясни му положението и поиска от него за потвърждение на приятелството им да изгони Фра Микеле — нещо, което другият не можеше да откаже; Джансимоне намери искането на кумеца си за съвсем справедливо и му обеща да го изпълни при първия повод за недоволство, който чиракът ще му даде.

Но работата тръгна сякаш напук; бихте казали, че и Фра Микеле имаше като Сократ свой добър дух, който го съветваше. Отсега нататък момъкът, който беше обикновен добър чирак, стана безукорен; Джансимоне търсеше напразно да го укори в нещо — нямаше за какво да го смъмри при такова усърдие; Микеле беше длъжен да работи по осем часа на ден, а често работеше по осем и половина, понякога и по девет. Нямаше за какво да го смъмри за негодна работа; всеки ден той все повече напредвате в занаята, така че Джансимоне би могъл да изкаже недоволство само защото клиентите започваха да предпочитат вещите, изработени от работника, пред тия, направени от майстора. Не можеше да го смъмри и за поведението му: щом свършеше работа, Фра Микеле се качваше в стаята си, слизате само за вечеря и като се нахранеше, се прибираше отново до другата сутрин. Джансимоне помисли да го смъмри за китарата, като каже, че дрънкането на тоя инструмент дразни нервите му; но момъкът престана сам да свири, щом забеляза, че тази, за която свиреше, не го слуша.

Дон Антонио се оплакваше всяка седмица на кума си, загдето не е изгонил още чирака, а при всяко оплакване на своя кумец Джансимоне отговаряте, че ще го изгони идната седмица; но седмицата минаваше и в неделния ден Фра Микеле си стоеше все по-настойчиво на прозореца.

Най-после, притиснат от дон Антонио до стената, Джансимоне реши да съобщи една сутрин на чирака си, че трябва да се разделят, и то колкото е възможно по-скоро. Фра Микеле поиска да му повторят това съобщение, после втренчи решително ясния си поглед в своя майстор и запита:

— А защо трябва да се разделим?

— Я гледай! — възрази седларят, като се опита да се държи важно. — Ще ме питаш значи? Чиракът ще пита майстора си!

— Това е мое право — отговори спокойно Фра Микеле.

— Твое право, твое право!… — повтори изненаданият седлар.

— Разбира се, когато направихме договор…

— Не сме правили договор — прекъсна го Джансимоне. — Нищо не съм подписвал.

— Въпреки това си имаме договор: за договор не са потребни непременно хартия, перо и мастило — между честни хора и думата стига.

— Между честни хора, между честни хора! … — промърмори седларят.

— Не сте ли честен човек? — запита студено Фра Микеле.

— Съм, то се знае! — отговори Джансимоне.

— Добре тогава, ако сме честни хора, повтарям, между нас има договор, според който трябва да служа при вас като чирак; вие, от своя страна, трябва да ме научите на занаята си и ако аз не ви дам повод за недоволство, нямате право да ме изгоните от дома си.

— Да, но ако ми дадеш поводи за недоволство? А?…

— Дал ли съм ви?

— Даваш ми всеки миг.

— Какви?

— Какви, какви!…

— Ще ви помогна да ги намерите, ако съществуват. Мързелив ли съм?

— Не мога да кажа такова нещо.

— Вдигам ли врява?

— Не.

— Пияница ли съм?

— О, колкото за това, пиеш само вода.

— Развратник ли съм?

— Само това липсваше, нещастнико!

— Добре, като не съм нито развратник, нито пияница, нито скандалджия, нито мързеливец, какви поводи за недоволство мога да ви дам?

— Характерите ни са несъвместими.

— Характерите ни да са несъвместими? — запита Фра Микеле. — За пръв път сега не сме на едно мнение; кажете ми впрочем недостатъците в характера ми и аз ще се поправя.

— Не ще отречеш, надявам се, че си упорит, нали?

— Защото не искам да си отида оттук ли?

— Значи признаващ, че не искаш да си отидеш?

— Не искам, то се знае.

— Ами ако те изгоня?

— Ако ме изгоните, е друг въпрос.

— Ще си отидеш ли тогава?

— Да, но тъй като това ще бъде незаслужена несправедливост, тя ще бъде оскърбление, което няма да ви простя.

— Тогава?

— Тогава — отговори младежът, без да повиши нито с една нотка гласа си, а само загледа по-твърдо и по-втренчено Джансимоне — да не ми е името Микеле Пеца, ако не ви убия.

— И ще го направи! — извика седларят, като отскочи назад.

— Уверен сте в това, нали? — отвърна Фра Микеле.

— Ей богу, да.

— Затова ще е по-добре, драги майсторе, щом сте имали късмет да си намерите чирак, който не е развратник, пияница, мързеливец, а ви уважава от все сърце и душа, по-добре ще е да кажете на дон Антонио, че сте честен човек и не можете да изгоните от дома си един беден момък, от когото можете само да се похвалите. Съгласен ли сте?

— Да, разбира се — каза Джансимоне, — това ми се струва най-право.