Сан Феличе

Една италианска поговорка за прослава на прочути родове и за установяване на историческата им старинност гласи: „Апостолите във Венеция, Бурбоните във Франция, родовете Колона в Рим, Сан Северино в Неапол, Руфо в Калабрия.“

Кардинал Фабрицио Руфо принадлежеше към този именит род. Плесницата, която бе ударил като дете на красивия Анджело Браски, станал по-късно папа Пий VI, е изходна точка на успехите му. Той беше племенник на кардинал Томазо Руфо, доайен на кардиналската колегия. Един ден Браски, по това време ковчежник на негово светейшество, взе на коленете си племенника на своя покровител и тъй като малкият Руфо искаше да си поиграе с хубавата руса коса на ковчежника, а Браски вдигаше глава, за да го дразни, в един момент, когато ковчежникът отново наведе глава към него, малкият, вместо да се опита да сграбчи косата, му удари с все сила една здрава плесница.

След тридесет години, станал вече папа, Браски се озова пред детето, което му бе ударило тая плесница, станало вече тридесет и четири годишен мъж. Той си припомни, че то е племенник на покровителя, комуто дължеше всичко, и го назначи на поста, който бе заемал сам, когато беше получил плесницата — ковчежник на светия престол, длъжност, която води неизменно към кардиналска мантия.

Фабрицио Руфо ръководете така добре папското съкровище, че след три-четири години се установи един дефицит от три-четири милиона — по един милион годишно. Пий VI видя, че е по-изгодно да повиши Руфо в кардиналски сан, отколкото да го държи ковчежник; изпрати му червената барета и му отне ключовете от хазната.

Кардинал с тридесет хиляди франка на година вместо ковчежник с един милион, Руфо не пожела да остане в Рим, където би изглеждал разорен; затова замина за Неапол с писмо от папа Пий VI и поиска длъжност от Фердинанд, чийто поданик беше поради калабрийския си произход.

Когато го запитаха за какво е годен, Руфо отвърна, че е преди всичко военен; той именно укрепил Анкона и изнамерил нов способ за нажежаване на снарядите; затова искаше или по-точно предпочиташе служба във войската или флота.

Но Руфо не успя да се понрави на кралицата, а тъй като именно тя с подписа на своя любимец, първия министър Ектън, назначаваше във флота и в армията, кардиналът бе отхвърлен неумолимо дори от най-нисша длъжност. Тогава, за да удовлетвори препоръката на Пий VI, кралят назначи кардинала за директор на своите копринени фабрики в Сан Леучо. Колкото и странна да изглежда подобна длъжност за един кардинал, особено когато човек поразрови тайната, съпътстваща създаването на това селище, Руфо прие. Трябваха му преди всичко пари, а кралят бе придал към званието директор на селището Сан Леучо едно абатство с двадесет хиляди франка годишна рента. Освен това кардинал Руфо беше образован, дори учен, красив, още млад, храбър и горд като ония духовници от дните на Хенрих IV и Людовик XIII, които извършваха духовни служби, когато нямат друга работа, а през останалото време носеха ризница и въртяха сабя.

Разказът на сър Уилям трая точно толкова, колкото и молебенът на монсеньор Капече Дзурло. След като молебенът завърши, всички се качиха отново в каляските и стигнаха накрая на улица Киайа, където — както вече казахме — се намираше (и още се намира) дворецът на английското посолство, един от най-красивите и просторни дворци в Неапол.

На отиване към черквата Санта Клара, както и на връщане оттам каляските трябваше да се движат едва-едва, дотолкова улиците бяха препълнени с народ. Несвикнал с шумните външни излияния на южните народи, Нелсън беше опиянен от виковете: „Да живее Нелсън! Да живее нашият освободител!“, повтаряни от сто хиляди уста, и заслепен от разноцветните кърпички, развявали от сто хиляди ръце.

Нещо го учудваше все пак сред шумното великолепие на тържественото посрещане — това беше свободата на ладзароните, които се качваха по стълбата и по капрата на кралската каляска, необезпокоявани от кочияша, лакеите или бегачите, подръпва-ха краля за плитката на перуката или за носа, наричаха го побратиме Назоне, говореха му на ти, питаха кога ще излезе да продава риба в Мерджелина или да яде макарони в Сан Карло. Това нямаше нищо общо с величественото държание на английските крале и с благоговейната почит, с която се отнасяха към тях; но Фердинанд изглеждаше така щастлив от тези фамилиарности, отговаряше така весело с шеги и грубости от вида на тия, които му отправяха, удряше такива здрави плесници, когато му подръпваха прекалено силно плитката, че докато пристигнат пред вратата на посолството, Нелсън започна да вижда в тази размяна на волности само излияния на деца, влюбени в баща си и слабост на баща, прекалено снизходителен към децата си.

Нов блясък очакваше тук самолюбието му.