Сан Феличе

Беше френският посланик, онзи Гара, който бе прочел в Тампъл44 от името на конвента смъртната присъда на Людовик XVI.

Можем да си представим въздействието на тази поява в подобен момент.

Сред гробна тишина, която никой не мислете да наруши, Гара започна с твърд, звънлив и мощен глас:

— Въпреки непрекъснато подновяваните измени на лъжливия двор, наричан кралство на Двете Сицилии, аз все още се съмнявах; пожелах да видя с очите си, да чуя с ушите си: видях и чух! Много по-категорично от римлянина, отнесъл в една гънка на тогата си предложение за мир или война на картагенския сенат, аз нося само война, защото вие се отказахте днес от мира. И така, крал Фердинанд, и така, кралица Каролина, имате война, щом я желаете; но това ще бъде, предупреждавам ви, безпощадна война, при която — въпреки героя на днешното тържество, въпреки безбожната държава, на която е представител — вие ще загубите престола и живота си. Аз напускам Неапол, този град на клетвопрестъпници; затворете вратите му след мене, съберете войската си зад стените, наредете оръдия по укрепленията, приберете флотовете в пристанищата си — от това отмъщението на Франция може да се забави, но ще остане все така неотменно и страшно; защото всичко ще се сгромоляса пред вика на великия народ: Да живее републиката!

И като остави новия Валтасар45 и гостите му пред трите магически слова, прокънтели под сводовете, изписани сякаш пред очите на всички по стените на приемната зала, херолдът, дошъл като древен римски жрец да хвърли върху неприятелската земя едно окървавено нажежено копие — символ на война, — си тръгна бавно, като влачеше сабята си по стъпалата на мраморната стълба.

Едва заглъхнал, този шум бе последван от тропота на пощенска кола и на четирите й яки коня.

V ДВОРЕЦЪТ НА КРАЛИЦА ДЖОВАНА 46

В Неапол, накрай Мерджелина, почти на две трети от пътя по склона Паузилипе, където по онова време едва можеше да мине кола, съществуваше една странна развалина, разположена върху подводна скала, плискана непрекъснато от морските вълни, които по време на прилив проникват в долните помещения; нарекохме тази развалина странна и тя е наистина странна, защото е недовършен дворец, полурухнал, преди да е бил обитаван.

Народът, който пази по-упорито в паметта си спомена за престъплението, отколкото за добродетелите, народът, забравил в Рим възрожденските царувания на Марк Аврелий и Траян, не показа на пътешественика нито следа от паметник, свързан с живота на двамата императори; народът обаче, възхитен и днес от отровителя на Британикус и убиеца на Агрипина, свързва сина на Домиций Ахенобарб с всички паметници, дори когато те са били изградени осемстотин години след него, и показва на всеки минувач баните на Нерон, кулата на Нерон, гроба на Не-рон; така постъпва и населението на Неапол, като е кръстило развалините в Мерджелина дворец на кралица Джована, въпреки явното опровержение, дадено от архитектурата му, която е от XVII век.

С кралица Джована той няма нищо общо; строен двеста години след царуването на безсрамната анжуйка, този дворец е бил издигнат не от съпругата кралеубийца на Андреа или от прелюбодейката, любовница на Серджани Карачоло, а от Ана Карафа, жена на херцог Ди Медина, любимец на херцог Оливарес (наричан графа херцог и любимец на крал Филип IV). Изпадайки в немилост, Оливарес повлича и Медина, който е бил извикан в Мадрид, като оставя в Неапол съпругата си, изложена на двойна омраза, предизвикана от нейната гордост и от неговата тирания.

Колкото по-смирени и безгласни са народите при благополучието на своите угнетители, толкова по-безпощадни са те в деня на провала им. Неаполитанци, които не се обаждаха дори шепнешком, докато бе траяла властта на изпадналия в немилост вицекрал, изляха злобата си към него върху жена му; и Ана Карафа, сломена от презрението на аристокрацията и от оскърбленията на простолюдието, напусна Неапол, като се оттегли в Портичи, където умря, оставяйки двореца си недовършен — като символ на разрушеното й щастие.

Оттогава народът превърна този каменен гигант в прицел на своите злокобни суеверия; при все че въображението на неаполитанци не е много склонно към мъглявата северна поезия и призраците, обичайни гости на мъглите, не смеят да се появяват в ясния, прозрачен въздух на съвременната Партенопа, те населиха — неизвестно защо — тази развалина с незнайни, злосторни духове, които правят магии на невярващите, дръзнали да се залутат из тоя скелет, или на ония, още по-дръзки, които са се опитвали да го довършат въпреки проклятието, тегнещо над него, и въпреки морето, което все повече и повече го залива в непрестанното подравняване на брега: човек би казал, че този път неподвижните безчувствени зидове са наследили човешките страсти или че отмъстителните души на Медина и Ана Карафа са се върнали след смъртта си да обитават пустото рухващо жилище, което не са могли да обитават приживе.