Сан Феличе

Към средата на 1798 година това суеверие се бе засилило още повече от разказите, разпространявани главно между населението на Мерджелина, най-близко до тези зловещи предания. Разправяха, че от някое време в двореца на кралица Джована — защото, както вече казахме, народът продължаваше да го нарича с това име и ние ще го запазим като литератор, макар да го отричаме като археолог — се чувало дрънкане на окови, придружено със стенания; през зеещите прозорци се виждало как бледосинкави светлини блуждаят самотно под тъмните сводове из влажните необитавани зали; мнозина — главно Басо Томео, комуто имаха пълно доверие — твърдяха също, че тези развалини са станали свърталище на злосторници. Ето с какви доказателства Басо Томео подкрепяше своето твърдение.

В една бурна нощ, когато въпреки страха от прокълнатия дворец бил принуден да потърси подслон в заливчето, издълбано в скалата, върху която е застроен дворецът, Томео зърнал как в мрачината на бездънните коридори се плъзгат сенки, облечени в дългите бели раса на бианките, тоест покаяниците, подкрепящи последните мигове на осъдените на обесване или гилотиниране. Нещо повече, към полунощ — можеше да уточни часа, защото чул ударите на часовника от черквата Мадона ди Пие ди Грота — видял как един от тия хора или духове се показал на скалата, под която той бил завързал лодката си, и се спрял за миг; след това се плъзнал бързо по стръмния насип към морето и тръгнал право към него. Уплашен от привидението, Томео затворил очи и се престорил на заспал. Само след миг усетил как лодката му се наклонява от тежината на чуждо тяло. Още по-уплашен, той приповдигнал клепки, колкото да разбере какво стана над него, и зърнал като през мъгла как призракът се навежда с кама в ръка.

Само след миг усетил до гърдите си острието на тази кама; но Томео бил убеден, че човекът или духът, с когото имал работа, иска просто да се увери дали той наистина спи; затова не мръднал, постарал се да диша равномерно, като човек потънал в дълбок сън; и наистина, след като го попритиснало за миг, ужасното привидение се изправило на скалата и започнало да се изкачва по нея също така леко, както било слязло, спряло се за момент на върха й, както при слизането, за да се увери дали Томео продължава да спи, след това изчезнало в развалините, откъдето било излязло.

Първата мисъл на Басо Томео била да грабне веслата и да загребе с все сили; по размислил, че бягството му ще бъде забелязано, ще се разбере, че не е спал, а се е преструвал на заспал, откритие, което би могло да бъде съдбоносно за него било веднага, било по-късно.

Във всеки случай впечатлението, останало у стария Басо Томео, било така дълбоко, че той напуснал Мерджелина заедно с тримата си сина, Дженари, Луиджи и Гаетано, с жена си и дъщеря си Асунта и се заселил в Маринела, в другия край на Неапол, на отсрещния бряг на пристанището.

Населението на Неапол, по-суеверно от всички други, вярваше, разбира се, на всички слухове от тоя род. Всеки ден или поточно всяка вечер от Паузилипе до черквата Мадона ди Пие ди Грота в стаята, където се събираше цялото семейство, или в лодките, където рибарите чакаха да дойде ред за изтегляне на мрежите, се разказваха все нови и нови случки, обогатени с какви ли не подробности, едни от други по-ужасни.

А интелигентните хора, които мъчно можеха да повярват в появата на призраци или в това, че развалините са прокълнати, първи разпространяваха тия слухове или най-малко не ги опровергаваха; защото събитията, дали повод за тези народни поверия, се дължаха според тях, на причини много по-сериозни и главно много по-опасни от появата на духове и стенания на прокълнати души; ето какво всъщност разказваха шепнешком, с неспокойно оглеждане, баща на сина си, брат на брата, приятел на приятеля: вбесена от събитията, настъпили във Франция с френската революция и отвели на ешафода зет й Людовик XVI и сестра й Мария-Антоанета, Мария-Каролина организирала за преследване на якобинците държавната хунта, която бе осъдила на смърт, както е известно, тримата младежи: Емануеле ди Део, Виталиано и Галиани, които взети заедно, нямаха възрастта на един старец; но като видяла недоволството, предизвикано в Неапол от трите екзекуции и склонността на населението да провъзгласи тримата виновници за мъченици, кралицата пристъпила скришом към по-безшумни, но не по-малко сигурни отмъщения и устроила в една стая на двореца — известна под името тъмната стая, защото съдиите и обвинителите оставали на тъмно — таен съд, наречен съдът на светата вяра; в тази стая и пред този съд се приемали доносите на обвинителите, които се явявали не само анонимно, но и с маска; издавали се присъди в отсъствие на обвиняемите, които ги узнавали едва когато се озовавали пред изпълнителя им Паскуале ди Симоне, известен в Неапол — все едно дали горното обвинение към Каролина Австрийска е било вярно или не — с прозвището „палачът на кралицата“.