Сан Феличе

Този Паскуале ди Симоне прошепвал, както уверяваха, само една дума на осъдения, преди да му нанесе удара, и при това, добавяха хората, го нанасял така точно, че нямало случай някоя от жертвите му да остане жива; освен това твърдяха, че за да няма съмнение откъде идва ударът, убиецът оставял в раната кама с издълбани на дръжката две букви с кръст помежду им: С.Ф., началните букви на двете думи Санта феде47.

Мнозина твърдяха, че са прибирали такива трупове и са намирали в раната камата на отмъщението; но много повече бяха тези, които признаваха, че хуквали да бягат щом видят някой проснат труп, без да си дадат труд да проверят дали камата е останала в раната, а още по-малко дали — като камата на германската Санта Веме48 — има на дръжката си някакъв знак, сочещ ръката, която си е послужила с нея.

Носеше се най-после и трети слух, може би не най-верен, макар и най-правдоподобен: именно, че банда злосторници — едно обикновено явление в Неапол, където галерите са просто извънградски домове за престъпления — действат за своя сметка и си осигуряват безнаказаност, като уверяват яли просто оставят хората да вярват, че са изпълнители на кралски отмъщения.

Което и обяснение да е вярно или най-близко до истината, на същия този 22 септември вечерта, когато на дворцовия площад, по Меркатело и по Корсо деле Пине излитаха фойерверки, когато множеството, напомнящо шумна река между стръмни брегове, се изливаше под пламтящия свод на илюминациите към единствената артерия, оживяваща Неапол от единия до другия му край, именно улица Толедо, когато в двореца на английското посолство започваха да се съвземат след смущението, предизвикано от появата на френския посланик, и от проклятието, изречено от него, една дървена вратичка, водеща към най-безлюдния кът по склона Паузилипе, между Фризката скала и гостилница Скиава, една дървена вратичка се отвори отвън навътре, за да пропусне някакъв мъж, загърнат в широк плащ, който закриваше долната половина на лицето му, скрито в горната си половина от нахлупена до очите широкопола шапка.

Мъжът затвори грижливо вратата зад себе си и пое по тясна пътечка, която се изкачваше стръмно по насипа, спускаше се също така стръмно към морето и се насочваше право към двореца на кралица Джована. Само че вместо да отведе до двореца, пътечката стигаше до остра скала, която се издигаше на десет-дванадесет стъпки над пропастта. Вярно е, че в този момент на скалата беше подпряна дъска, опряна с другия си край върху рамката на прозорец от първия етаж на двореца, образувайки но този начин подвижен мост, тесен почти колкото острието на бръснача, по което човек трябва да мине, за да стигне до Мохамедовия рай. Но при все че мостът беше толкова тесен и подвижен, мъжът с плаща тръгна по него безгрижно като човек, свикнал с този път; само че когато той наближи прозореца, друг мъж отвътре свали маската си и препречи пътя на новодошлия, като опря пистолет в гърдите му. Идващият очакваше сякаш това препятствие, защото не прояви никакво безпокойство и без да се развълнува, без дори да даде вид, че се е уплашил, направи някакъв масонски знак, прошепна на оня, който му препречваше пътя, началото на някаква дума, която другият доизрече, освобождавайки в същото време достъпа в развалината, и мъжът с плаща слезе от перваза на прозореца в стаята.

Щом слезе, новодошлият поиска да замести другаря си на поста пред прозореца, какъвто беше навярно обичаят, за да чака следващия посетител — както на стълбите в кралската гробница Сен Дени последният починал френски крал очаква своя заместник.

— Безполезно — каза другарят му, — всички сме вече тук с изключение на Веласко, а той ще дойде едва в полунощ.

Двамата напрегнаха сили и издърпаха подвижния мост, който водеше от скалата до сградата, изправиха го до стената и след като отнеха на непосветените всяка възможност да стигнат дотук, изчезнаха във вътрешността на развалините, където беше още по-тъмно, отколкото навън.

Но колкото и дълбок да беше този мрак, той не криеше никакви тайни за двамата другари: те тръгнаха без колебание по нещо като коридор, където през пукнатините в тавана проникваха искрици звездна светлина, и стигнаха така до първите стъпала на стълба без парапет, достатъчно широка все пак, за да може да се върви без опасност по нея. До един прозорец в стаята, до която отвеждаше стълбата, с изглед към морето, се съзираше човешка фигура, която поради своя по-плътен черен цвят се виждаше отвътре, но не би могла да бъде забелязала отвън.

Този полупризрак се обърна при шума на стъпките.

— Събрахте ли се всички? — попита той.

— Да, всички сме — отвърнаха двата гласа.

— Тогава — каза призракът — остава ни да чакаме само пратеника от Рим.

— А закъснее ли малко, съмнявам се дали ще може да дойде, поне тази нощ — каза мъжът с плаща, като хвърли поглед към вълните, започнали вече да се пенят от първия лъх на сироко.

— Да, морето се сърди — отговори призракът. — Но ако този човек е наистина обещаният от Еторе, той няма да се спре пред такава дреболия.