Сан Феличе

Вратата на посолството беше преобразена в огромна триумфална арка, украсена с новия герб, даден от английския крал на победителя при Абукир заедно с титлата лорд и Нилски барон. От двете страни на вратата се издигаха две позлатени мачти, каквито поставят в тържествени случаи на венецианската Пиацета, а на върха им върху дълги тесни червени флагчета, развя-вани от морския ветрец, признателният народ можеше да прочете написано със златни букви името на Харис Нелсън.

Над стълбището, превърнато в свод от лаври, най-редки цветя образуваха инициалите от името на Нелсън. Копчетата по ливреите на прислугата, порцелановите сервизи, всичко, дори покривките на огромната трапеза от осемдесет куверта, наредена в картинната галерия, всичко, включително кърпите за хранене на гостите, носеше двата инициала, обградени с малък лавров венец; тиха музика, която нямаше да пречи на разговорите, долиташе отнейде заедно с леки парфюми; подобно вълшебния дом на Армида, просторният дворец беше изпълнен с витаещи във въздуха ухания и невидими мелодии. За да заемат местата си на трапезата, гостите очакваха само пристигането на двамата духовници, архиепископа Капече Дзурло и кардинал Фабрицио Руфо.

Щом пристигнаха и те, според правилата на дворцовия етикет, който повелява кралете да са навсякъде като у дома си, лакеите обявиха, че трапезата на техни величества е сложена.

На Нелсън беше отредено място срещу краля, между кралица Мария-Каролина и лейди Хамилтън.

Като древния неаполитанец Апиций — комуто Тиберий връщал от Капрея калканите, когато ги намирал прекалено едри или много скъпи, и който се самоубил, когато му останали само няколко милиона, под предлог, че няма смисъл да живееш, щом си разорен — сър Уилям Хамилтън, поставяйки науката в услуга на гастрономията, бе наложил контрибуция върху произведенията от целия свят.

Хиляди свещи, отразени в огледалата, свещниците, кристалите, разливаха из вълшебната галерия по-ослепителна светлина от тая на слънцето в най-горещите часове на най-ясните и прозирни летни дни. Озарила златните и сребърни везби, отразена в разноцветните искри от медалите, ордените, диамантените кръстове по гърдите, тази светлина обгръщаше сякаш гостите с ореола, който превръща в очите на робските народи кралете, кралиците, князете, придворните, с една дума, големците на тоя свят, в полубожества, в по-висши, привилегировани създания.

При всяко ново ястие се пиеха наздравици; примерът бе даден от крал Фердинанд, който произнесе първия тост за славно царуване, безоблачно преуспяване и дълголетие на любимия му братовчед и августейши съюзник, английския крал Джордж III.

Противно на всички правила, кралицата вдигна наздравица за Нелсън, спасителя на Италия; Ема Лайона последва примера й и пи за Нилския герой, след това му подаде чашата, до която бе допряла устните си, превърнали виното в пламък; и при всяка наздравица гръмваха бурни овации и ръкопляскания, които щяха сякаш да съборят залата.

Непрестанно растящият възторг стигна до лудост при поднасянето на десерта поради едно неочаквано обстоятелство.

Осемдесетте сътрапезници очакваха само знак от краля, за да станат от трапезата; кралят наистина се изправи и гостите последваха примера му; но кралят остана на мястото си. В същия миг глухата, протяжна, безкрайно тъжна песен, поръчана от Людовик XIV на Люли40 в чест на изгнаника от Уиндзор Джеймс II, кралски гост в Сен Жермен — God save the King41 — гръмна в изпълнението на най-прекрасните гласове от театъра Сан Карло при акомпанимента на оркестър от сто и двадесет души.

Бурни ръкопляскания следваха всеки куплет, а последния по-шумно от другите, защото всички смятаха, че песента е завършена; но в същия миг един ясен, звънлив, треперещ глас запя куплет, добавен за случая, ценен повече поради намерението, което го бе продиктувало, отколкото като стихотворна творба:

Нека всички да прославим
на победата любимеца.
За французите страшилище!
Ведно с благородна Англия,
на Нелсън гордата родина,
древната земя на фараоните
пее: „Боже, пази краля!“ (буквален превод)

Тези толкова посредствени стихове предизвикаха нестихващи всеобщи акламации; но гласовете изведнъж замряха и уплашените погледи на гостите се насочиха към вратата, сякаш пред прага на залата бе застанал призракът на Банко42 или статуята на командора43.

Висок мъж със заплашително изражение се бе изправил там в строгия, великолепен републикански костюм, изпъкващ до най-малките подробности от светлината в залата. Той беше в син мундир с широки ревери, извезана със злато червена жилетка, тесен бял панталон и високи обърнати ботуши; лявата си ръка бе сложил върху дръжката на сабята, дясната бе пъхнал в мундира и — непростимо безочие! — не бе свалил тривърхата шапка с трицветен султан, емблема на революцията, издигнала народа на престола и смъкнала кралете на ешафода.