Сан Феличе

Роден беше през 1734 година — когато Карло III бе стъпил на престола — в селцето Грумо в Тера ди Лаборе. Родът му е бил винаги прочут с именити лекари, учени, естественици и безукорно честни съдии. Още преди да навърши двадесет години, той се явява на конкурс за катедра по ботаника и я получава. След това пътува във Франция, сприятелява се с Ноле, Бюфон, Д’Аламбер, Дидро, Франклин50 и ако — според собствените му признания — не обичал толкова майка си, щял да се откаже от истинската си родина, за да остане в тази, която сърцето му бе избрало.

Когато се завърнал в Неапол, той продължил образованието си и станал един от първите лекари на своето време; но сега беше познат предимно като лекар на бедните, защото, казваше той, за истинския християнин науката трябва да бъде не източник за печалби, а средство за подпомагане на тези, които са в нищета; така, ако се случеше да го повикат едновременно при някой богат гражданин и при някой беден ладзароне, той отиваше първо при бедняка, комуто помагаше най-напред със знанията си, докато е в опасност, а след това, когато болният започваше да оздравява, го подкрепяше и парично. Въпреки това или поточно поради това дворът гледаше на него с лошо око през 1791 година, когато страхът от революционните принципи и омразата към Франция настроиха Фердинанд и Каролина против всички разумни и благородни неаполитанци.

Оттогава той беше почти в немилост и като не виждаше за своята нещастна страна друга надежда освен една революция, извършена с помощта на французите, които обичаше почти наравно със собствената си майка и родина, се бе включил — с философската решителност на своята душа и ведрата, кротка упоритост на характера си — в един заговор, целещ да замени мрачната, брутална тирания на Бурбоните с разумната братска власт на Франция. Той не се самоизмамваше — знаеше, че залага главата си, но спокойно, без пресилено въодушевление, упорстваше в своето намерение въпреки всички опасности, както би упорствал, излагайки собствения си живот, да лекува едно население, заболяло от холера или тиф. Другарите му, по-млади и по-буйни от него, изпитваха при всички случаи необикновена почит към неговите мнения; той беше нишката, която ги водеше през лабиринта, светилникът, който следваха в мрачината; а тъжната му усмивка пред опасността, нежното умиление, с което говореше за избраниците, удостоени с щастието да умират за човечеството, упражняваха върху тяхното съзнание въздействието, приписано от Вергилий на звездата, отредена да разпръсва тъмнината и ужасите на мрака и да ги заменя с покровителствената, благотворна тишина на нощта.

Еторе Карафа — граф Ди Руво и херцог Д’Андриа, — същият, който се бе намесил в разговора, за да поръчителства за неизменната воля и студената смелост на човека, когото очакваха, беше един от ония атлети, които бог е създал за политически борби, с други думи, един Дантон аристрократ, с безстрашно сърце, неумолима душа и безмерно честолюбие. Той обичаше по инстинкт трудните начинания, тичаше към опасността така, както други биха бягали от нея, не искаше и да знае за средствата, стига само да достигне целта. Силен в живота, той се оказа още по-силен в смъртта; с една дума, това беше един от ония мощни лостове, които провидението, покровител на народите, дава в ръцете им, за да се освободят. Той беше потомък на именития херцогски род Д’Андриа, а сам имаше титлата граф Ди Руво; но презираше и нея, и ония свои прадеди, които не бяха успели да спечелят признателността на историята с такива качества, с каквито той се стремеше да я спечели, като повтаряше безспир, че робски народ няма благородници. Въодушевил се бе още от първия полъхна революционните идеи, дошли в Неапол заедно с Латуш-Тревил51, втурнал се бе с обичайното си безстрашие по опасния революционен път, и макар че беше задължен по силата на положението си да се явява в двора, бе станал най-пламенен апостол, най-усърден разпространител на новите идеи; навсякъде, където се говореше за свобода, като магия се появяваше веднага и Еторе Карафа. Затова още през 1793 година бе арестуван с първите патриоти, посочен от държавната хунта, и бе откаран в замъка Сан Елме; там бе влязъл във връзка с мнозина млади офицери от охраната на крепостта.

Пламенното му слово им вдъхна любов към републиката; скоро ги свърза такова приятелство, че пред опасността да бъде осъден на смърт той не се поколеба да им поиска помощ, за да избяга. Тогава в тези благородни сърца се поведе борба; едни казваха, че човек не трябва да измени на своя дълг, дори от любов към свободата, а тъй като те бяха натоварени с охраната на замъка, биха извършили престъпление, ако съдействат за бягството на един затворник, макар този затворник да им е приятел или дори брат. Други, напротив, настояваха, че за свободата и за спасението на нейните защитници един патриот трябва да пожертва всичко, включително и честта си.