Сан Феличе

Пламъчето до носа на лодката, което можеше да бъде угасено от всяка вълна, която я обливаше, осветяваше двамата моряци, превити над веслата със сгърчени от ужас лица; а изправен като закован сред лодката, с шибани от урагана коси, загледан усмихнато във вълните, които подскачаха и ревяха край него като глутницата при Сцила57, младежът приличаше на божество, което заповядва на бурята, или — нещо много по-велико — като човек, непознаващ страх.

Той заслони с ръка очите си и насочи поглед към огромната развалина — личеше, че се надява да го чакат и се опитва да различи в тъмнината тези, които го очакваха; една светкавица, озарила тъмната грапава фасада на старата постройка, му дойде на помощ и той можа да види петимата тревожно скупчени мъже, които му извикаха в един глас:

— Смелост!

Огромна вълна, отхвърлена от скалистата основа на двореца, връхлетя в същия миг върху лодката, угаси огъня и сякаш я погълна.

Всички притаиха дъх; Еторе Карафа сграбчи отчаяно косите си; но един силен и спокоен глас надделя над рева на бурята:

— Факла!

Този път изхвръкна Еторе Карафа; в ниша на стената имаше факли, приготвени за тъмните нощи; той грабна една от тях, запали я от лампата на каменната маса, след това го зърнаха върху външната площадка на скалата, откъдето се наведе над морето и протегна към лодката смолистата факла сред облак от пяна, която не успяваше да я изгаси.

И ето че, изникнала сякаш от морската бездна, лодката се появи отново само на няколко стъпки от подножието на двореца; двамата гребци, отпуснали веслата и вдигнали ръце към небето, призоваваха на колене Света Богородица и Свети Януарий.

— Въже! — извика младежът.

Прегърнат през кръста от великана Мантоне, Николино стъпи върху перваза на прозореца, примери се и хвърли в лодката единия край на въжето, което Скипани и Чирило държаха за другия му край.

Но въжето бе току-що попаднало с плясък в лодката, когато огромна нова вълна, този път откъм морето, я запрати неудържимо върху подводната скала. Чу се зловещ трясък, последван от отчаян вик; и лодката, гребците, пътникът — всичко изчезна.

Само от гърдите на Скипани и Чирило се изтръгна един и същи вик:

— Улови го! Улови го!

И започнаха да теглят въжето към себе си.

И наистина след миг морето се разтвори в подножието на скалата и при светлината на факлата, протегната от Еторе Карафа над бездната, всички видяха младия адютант, който се покатери с помощта на въжето по скалата, сграбчи ръката на граф Ди Руво, скочи на площадката, измокрен от глава до пети, и докато приятелят му го притискаше в обятията си, той вдигна глава към своите спасители и със спокоен поглед, с глас, в който не проличаваше никакво вълнение, им каза просто:

— Благодаря!

В същия миг проехтя гръмотевица, която искаше сякаш да изтръгне двореца от гранитната му основа; светкавицата блесна и запрати огнени стрели през всички пукнатини на руината, морето се нахвърли със страхотен рев до самите колене на двамата младежи.

А Еторе Карафа с южняшки възторг, подчертаващ още повече душевното му спокойствие, вдигна почти предизвикателно факлата си към мълнията:

— Трещете, мълнии! Пламтете, светкавици! Ревете, бури! — провикна се той. — Ние сме от рода на гърците, изгорили някога Троя, а този — добави той, като прегърна приятеля си, — той пък е потомък на Аякс58, Елеевия син; и ще се спаси против волята на боговете!

VII СИНЪТ НА МЪРТВАТА

Особеността на големите природни катаклизми и на големите политически кризи — а ще побързаме да кажем, че тя не прави ни най-малко чест на човечеството — се състои в насочване интереса към ония личности, които и в двата случая играят главните роли и от които се очаква спасение или победа, като второстепенните действащи лица се изтласкват в сянка, изоставени на грижите на баналното и безгрижно провидение, което случайните или родени егоисти използват, за да стоварят върху Господа всички нещастия, при които не са си дали труд да окажат помощ.

Така стана и когато лодката с пратеника, очакван с такова нетърпение от заговорниците, бе захвърлена върху подводната скала и се разби при сблъскването. Е добре, петимата мъже от най-доброто общество, с честни и състрадателни сърца, пламенни апостоли на човеколюбието, готови да пожертват живота си за родината и сънародниците си, забравиха напълно, че двама техни ближни, синове на същата родина и следователно техни братя, изчезнаха в бездната, а се заеха само с този, с когото ги свързваше не само общ, но и личен интерес, като насочиха към него цялото си внимание и подкрепа, защото мислеха, че за един живот, така необходим за техните намерения, не е много скъпо да се заплати с две второстепенни съществувания, изложени от него на гибел, за която те дори не се досетиха, докато трая опасността.

— А пък и те бяха хора — промълви философът.

— Не — възрази политикът. — Те са нули, на които по-висше същество беше единицата.