Сан Феличе

— Господа, като изключим приятеля ми Еторе Карафа, който бе така добър да поръчителства за мене, никой от вас не ме познава, докато аз познавам всички ви — едни като учени, други като изпитани родолюбци. Имената ви са доказателство за живота ви и основание за доверието на вашите съграждани. Моето име, напротив, е за вас неизвестно и за мене вие знаете от Карафа колкото знае сам той — няколко смели дела, каквито вършат и най-скромните и неизвестни войници от френската армия. А когато хората ще се борят за едно и също дело, ще налагат живота си за едни и същи идеи, ще загинат може би на един и същи ешафод, всеки честен човек е длъжен да се представи и да не скрие никакви тайни от тези, които не крият нищо от него. И аз, господа, съм италианец като вас; неаполитанец съм като вас; само че вие сте били прогонвани и преследвани в различни години от живота си; аз съм изгнаник още отпреди рождението ми.

Думата брат се изтръгна от всички уста, всички ръце се протегнаха към двете ръце на младежа.

— Мрачна е моята история или по-точно историята на моето семейство — продължи той, загледан в пространството, сякаш търсеше някакъв невидим за другите призрак — и надявам се тя да бъде за вас нов подтик за събаряне на омразния режим, който тегне върху вашата страна.

А след кратко мълчание:

— Моите първи спомени са от Франция — каза той. — Живеехме с баща ми в селска къщица сред голяма гора. Имахме само един прислужник, не приемахме никого. Не помня дори името на гората. Често пъти, и денем и нощем, идваха да търсят баща ми. Тогава той се качваше на кон, вземаше хирургическите си инструменти и тръгваше след този, който бе дошъл да го повика, а след два, четири, шест часа, понякога дори на другия ден, си идваше, без да казва къде е бил. По-късно узнах, че баща ми бил хирург и ходел да прави операции, за които никога не приемал възнаграждение.

С моето възпитание се занимаваше само баща ми, но трябва да кажа, че той обръщаше по-голямо внимание на развитието на силата и ловкостта, отколкото на ума ми. Научи ме все пак да чета и да пиша, след това започна да ми преподава гръцки и латински. Говорехме еднакво италиански и френски. Цялото свободно време след уроците се посвещаваше на физически упражнения. С други думи — на езда, фехтовка и стрелба с пушка и пистолет. На десет години аз бях вече отличен ездач, нарядко не улучвах хвърчаща лястовица и при всеки изстрел с пистолет пронизвах яйце, което се люшкаше окачено на връв.

Току-що бях навършил десет години, когато заминахме за Англия. Там прекарах две години. През това време научих английски с домашен учител, който живееше и се хранеше у нас. След тези две години говорех английски така свободно, както френски и италиански.

Минал бях вече дванадесет години, когато напуснахме Англия, за да отидем в Германия. Установихме се в Саксония. Точно така, както бях научил английски, научих и немски — след още две години знаех и този език както другите три. През четирите години физическите упражнения продължаваха. Бях отличен ездач, първокласен фехтовач, бих могъл да се състезавам по карабина с най-добрия тиролски стрелец и както препусках, можех да залепя дукато на стена.

Никога не бях запитал баща си защо държеше да усвоя тези упражнения. Те ми доставяха удоволствие и тъй като съвпадаше с неговата воля, аз постигах успехи, които ме забавляваха и го задоволяваха. Извън това аз се движех из света, почти без да го виждам. Живял бях в три държави, без да ги опозная, познавах много добре древногръцките и древноримските герои, но не познавах никак съвременниците си. Познавах само баща си. Баща ми беше моят бог, крал, господар, моята вяра. Баща ми заповядваше, аз изпълнявах. Просвещението и волята ми идваха от него, сам аз имах твърде смътни понятия за доброто и злото.

Бях на петнадесет години, когато баща ми каза един ден, както два пъти преди това:

— Заминаваме.

Не помислих дори да го запитам къде ще отидем.

Пропътувахме Прусия, Ренания, Швейцария, минахме през Алпите. Бях говорил последователно немски и френски и изведнъж, когато пристигнахме край едно голямо езеро, чух да се говори на друг език — на италиански. Познах родния си език и изтръпнах.

Отплавахме с кораб от Генуа и слязохме в Неапол. Там останахме няколко дни. Баща ми купи два коня, като прояви голямо внимание при избора им.

Един ден в конюшнята пристигнаха две великолепни животни, кръстоски от английска и арабска порода. Излязох с отредения за мене кон и се върнах горд, че съм господар на такова животно.

Една вечер заминахме от Неапол. Пътувахме през нощта. Към два часа сутринта стигнахме в някакво селце, където спряхме. Починахме си там до седем часа сутринта.

В седем часа закусихме и преди да тръгнем отново, баща ми каза:

— Напълни пистолетите си, Салвато.

— Пълни са, татко — отговорих аз.

— Изпразни ги тогава и ги напълни отново най-внимателно, да не би да направят засечка: ще ти потрябват днес.

Приготвих се да ги изпразня във въздуха, без да възразявам — казах вече как изпълнявах безусловно заповедите на баща си, но той ме спря: