Сан Феличе

И наистина от време на време се чуваше тътен на далечна гръмотевица, предшествана от светкавици, които разкъсваха тъмните облаци, плуващи от юг към север, и озаряваха с призрачна светлина черната скала на Капри, която потъваше в мрак веднага, щом светкавицата угаснеше, и се сливаше отново с плътните облаци, опиращи до нея. Тежкият, всеизсушаващ вятър, който носеше до самия Неапол пясъци от Либийската пустиня, нахлуваше на внезапни пристъпи и издигаше над морската шир искрящи вълни, които я превръщаха в огнено езеро, потъващо почти веднага в плътен мрак.

Сред поривите на тоя вятър, страшилище за рибарите, множество малки лодки бързаха да се приберат в пристанището; едни, отнасяни от своите триъгълни платна, пореха водите с огнена бразда, други плаваха с усилие като огромни паяци и дращеха морето с весла, пръскащи при всеки удар цял сноп искрящи водни пръски. Те се приближаваха бързо към сушата и изчезваха постепенно зад тежката неподвижна маса на замъка дел’Уово и фара на вълнолома, разливащ жълтеникава светлина сред мъгливо сияние, каквото виждаме преди лошо време около луната. Накрая морето опустя, сякаш да даде простор за предстоящата битка между ветровете от четирите посоки на света.

В този миг на нос Паузилипе се мярна — едва видима точица в простора — една червеникава светлинка, съвършено различна от серния лъх на бурята и искрящите излъчвания на морето; светлинката се движеше право към двореца на кралица Джована. И сякаш появата й беше някакъв знак, от нос Кампенела до нос Мизена проехтя гръм, а небето се разтвори в същото направление и разкри пред уплашения поглед необозримата бездна на всемира. Ветрове от всички посоки на света се кръстосаха и впиха в морето със скоростта и трясъка на ураган; вълни излетяха без задръжка, изхвърлени сякаш от подземен кипеж; бурята бе строшила своите вериги и тичаше като разярен лъв из водната циркова арена.

При тази страхотна гледка в морето и в небето Николино извика с глас, от който заговорниците потрепераха в подземието на стария дворец; те се втурнаха по стъпалата и щом стигнаха до прозореца, разбраха какво става.

Лодката, с която несъмнено идваше очакваният пратеник, беше настигната от бурята насред пътя от Паузилипе до двореца на кралица Джована; смъкнала бе веднага малкото си четвъртито платно, с което бе плавала досега, и подскачаше уплашено по вълните, о които веслата на двама яки гребци правеха усилие да се закачат.

Както Еторе Карафа бе предположил, нищо не бе спряло младежа с бронзово сърце, когото чакаха. Както беше уговорено по предварително начертания план — и то повече от предпазливост за неаполитанските заговорници, отколкото за пратеника, когото френската униформа и званието адютант на генерал Шанпионе щяха да защитят в един град на съюзното кралство и в една приятелска столица, — той бе напуснал Рим от „Санта Мария“, стигнал бе до морския бряг, оставил бе коня си в Пуцоле под предлог, че е много уморен и не може да продължава; а от там, кое със заплахи, кое с обещание за голямо възнаграждение, бе убедил двама моряци да тръгнат въпреки изгледите за буря; при все че роптаеха срещу тази дързост, те тръгнаха сред ахкания и вайкания от страна на жените и децата си, които ги изпратиха до самите мокри плочи на кея.

Опасенията им се сбъднаха, затова, щом стигнаха в Низида, те поискаха да оставят пътника на сушата и да се заслонят зад вълнолома; но младежът, без да се разсърди или да им каже някоя излишна приказка, откачи двата пистолета от колана си, насочи ги срещу непокорниците, които разбраха по спокойната решителност на лицето му, че с тях е свършено, ако изоставят веслата, наведоха се отново над тях и тласнаха лодката напред.

Така стигнаха до заливчето Пуцоле в Неаполитанския залив и попаднаха в центъра на бурята, която не виждаше из безбрежния воден простор нищо друго за рушене, затова сякаш съсредоточаваше цялата си ярост върху тази малка лодка.

Петимата заговорници застанаха за миг неподвижни и безмълвни; първият поглед към попадналия в опасност наш ближен всякога ни стъписва; след това от сърцето бликва изведнъж неудържимият, властен, естествен порив — необходимостта да му се притечем на помощ.

Еторе Карафа наруши пръв мълчанието.

— Въжета! Въжета! — викна той, като изтриваше потта, оросила изведнъж челото му.

Николино разбра и хукна; закрепи отново дъската над пропастта, скочи от прозореца върху дъската, от дъската на скалата и след десет минути се завърна с въже от един обществен кладенец.

През това време, колкото и кратко да беше то, силата на бурята се бе удвоила; но тласкана от нея, лодката се бе доближила и беше вече само на няколко десетки метра от двореца; само че вълните се блъскаха с такава ярост о скалата, над която той беше построен, че приближаването беше не надежда, а удвоена опасност; защото разпенените вълни изпръскваха лицата на заговорниците, надвесени от прозореца на първия етаж, тоест на двадесет-двадесет и пет стъпки над водното равнище.