Сан Феличе

Графът устроил голямо празненство и я поканил. На това празненство, което щяло да се състои не само в замъка, но и в градините на графа, неговият брат барон Бояно обещал да отвлече Анджолина и да я отведе отвъд Торторе, в замъка Трагонара. Анджолина, поканена като всички девойки от Ларино, се престорила на болна, за да не отиде на празненството. На другия ден, забравил вече всяка мярка, граф Ди Молизе изпратил своите campieri61 да отвлекат девойката, която едва успяла — докато те напирали пред главния вход — да избяга през градинската врага и да потърси убежище в двореца на владиката, убежище свято и само по себе си, и поради близостта си с катедралата. На това двойно основание то се ползвало с право на неприкосновенпост.

Такова било положението, когато Джузепе Палмиери се върнал в Ларино.

По това време епископският престол бил случайно вакантен. Епископът се замествал от викарий. Джузепе Палмиери отишъл при викария, приятел на неговия род, и бракосъчетанието било извършено тайно в епископската черква.

Граф Ди Молизе научил за станалото, но колкото и да бил вбесен, зачел привилегиите на епископския дворец, само че поставил няколко въоръжени мъже, за да следят кой влиза и главно кой излиза оттам. Баща ми знаел, че тези хора са поставени преди всичко за него и ако жена му рискувала честта си, той излагал на опасност живота си. Едно престъпление не струва скъпо на нашите феодални господари. Уверен в своята безнаказаност, граф Ди Молизе отдавна бил престанал да държи сметка колко убийства е извършил лично или е заповядал да бъдат извършени от негови наемници.

Хората на графа пазели добре. Разправяли, че за живата Анджолина били определени десет хиляди дуката, а за убийството на баща ми пет хиляди. Баща ми се укривал известно време в епископския дворец, но за нещастие не бил човек, който може да търпи дълго подобна принуда. Като му дотегнало това пленничество Джузепе Палмиери решил един ден да си разчисти сметките със своя враг.

Трябва да ви кажа, че граф Ди Молизе имал навика да излиза всеки ден от двореца си с карета час-два преди Ave Maria62, за да се разходи до капуцинския манастир, на около две мили вън от града; като стигнели дотам, обикновено давал заповед на кочияша да се върнат. И бавно поемали обратно пътя към града.

На половината път от Ларино до манастира се намира чешмата Сан Пардо, покровител на тоя край, а около чешмата са пръснати тук-там гъсталаци и плетища.

Джузепе Палмиери излязъл от двореца на епископа в монашеско облекло и успял да се измъкне, без да го усетят пазачите. Под расото скрил чифт пистолети и две саби. Когато стигнал до Сан Пардо, видял, че мястото е благоприятно, спрял се и се скрил зад един плет. Каретата на графа наближила, той я оставил да мине — имало още цял час, докато мръкне. След половин час чул тропота на каретата, която се връщала. Баща ми свалил монашеското расо и останал с обикновените си дрехи.

Каретата наближавала. Той измъкнал с една ръка сабите от ножниците им, стиснал в другата пълните пистолети и застанал насред пътя. Като забелязал тоя човек и предположил, че намеренията му са лоши, кочияшът свърнал малко встрани, но баща ми се намерил с един скок пред конете.

— Кой си и какво искаш? — попитал графът, като се изправил в колата си.

— Аз съм Джузепе Палмиери — отговорил баща ми. — Идвам за тебе.

— Плесни тоя хубостник с камшик през лицето и карай! — заповядал графът на кочияша.

И се изтегнал пак в колата си.

Кочияшът вдигнал камшика, но още преди да го свали, бил застрелян от баща ми. И се претърколил от капрата на земята.

Конете не мръднали. Баща ми отишъл до каретата и отворил вратичката.

— Не съм дошъл да те убия, макар че имам право да го сторя, защото съм в правото си на законна отбрана, а да се бия честно с тебе — обърнал се той към графа. — Избирай: ето ти две еднакво дълги саби, ето ти и два пистолета. От тях само един е пълен: така ще се изпълни истински божието правосъдие.

И му подал с една ръка двете саби, с другата двата пистолета.

— С васал човек не се бие, а просто го бие — отговорил графът.

Вдигнал бастуна и ударил баща ми по бузата. Баща ми взел пълния пистолет и го изпразнил от упор в сърцето на графа.

Графът не мръднал, не извикал: издъхнал на място. Баща ми облякъл отново монашеското расо, прибрал сабите в ножниците, напълнил отново пистолетите и се върнал в двореца на епископа така благополучно, както бил излязъл.

А конете, усетили, че са свободни, тръгнали сами, като познавали много добре пътя, откъдето минавали по два пъти на ден, се върнали в графския дворец: но — странно! — вместо да се спрат пред дървения мост, който водел към вратата на замъка, разбрали сякаш, че карат не жив човек, а мъртвец, те продължили пътя си и се спрели едва пред прага на черквицата, издигната в чест на Свети Франческо, където графът желаел да бъде погребан. И наистина семейството на графа, което знаело това негово желание, го погребало в тази черква и му издигнало там паметник.