Сан Феличе

— Все така сигурна ли е ръката ти?

— Искаш ли да видиш?

— Да.

Един орех с гладка кора засенчваше отсрещната страна на пътя. Аз изпразних единия си пистолет в дървото. След това с втория улучих толкова точно мястото на първия изстрел, щото баща ми помисли, че не съм улучил дървото. Той слезе и с върха на ножа си се увери, че и двата куршума са попаднали в една и съща точка.

— Добре — каза. — Напълни сега отново пистолетите си.

— Напълнил съм ги.

— Да тръгваме тогава.

Конете бяха готови. Аз поставих пистолетите си в кобура; забелязах, че баща ми слагаше нов заряд в своите. Тръгнахме.

Към единадесет часа сутринта стигнахме в някакъв град, където гъмжеше от хора — беше пазарен ден, та бяха надошли всички селяни от околността. Тръгнахме пеша и стигнахме до площада. Баща ми не продума през целия път, но това не ме изненадваше — той не продумваше понякога по цели дни. Като стигнахме до площада, се спряхме. Баща ми се изправи на стремената и се огледа.

Пред едно кафене имаше група мъже, по-добре облечени от останалите, а сред тях някакъв селски първенец с нахална външност говореше високо и размахваше в ръка бич, като се забавляваше да пляска с него всеки, който мине покрай него — все едно човек ли е или животно. Баща ми ме бутна по лакътя. Обърнах се към него. Беше страшно пребледнял.

— Какво ти е, татко? — попитах аз.

— Нищо — отвърна той. — Виждаш ли опя човек?

— Кой?

— Червенокосия.

— Виждам го.

— Аз ще се приближа до него да му кажа нещо. Като вдигна пръст, ще стреляш право в челото му. Чуваш ли? Право в челото. Приготви пистолета си.

Извадих пистолета от кобура, без да отговоря, баща ми се приближи до мъжа и му каза нещо. Другият пребледня. Баща ми вдигна пръст. Аз стрелях, куршумът ми улучи червенокосия в челото и той се строполи на земята. Настъпи голяма врява, поискаха да ни преградят пътя, но баща ми се провикна:

— Аз съм Джузепе Маджо Палмиери. А този — добави той, като ме посочи — е синът на мъртвата!

Тълпата се разстъпи пред нас и ние напуснахме града, без да помислят да ни арестуват или преследват. Щом излязохме от града, препуснахме в галоп и спряхме едва в манастира Монте Касино. Вечерта баща ми разказа това, което ей сега ще ви разправя и аз.

VIII ПРАВОТО НА УБЕЖИЩЕ

Първата част от историята, разказана от младежа, се стори на слушателите му толкова странна, че те я изслушаха внимателно, безмълвно, без да го прекъсват; освен това по мълчанието им през минутната пауза той се убеди с какъв интерес слушаха разказа му и с какво нетърпение очакваха да чуят края или по-точно началото му.

Затова не се поколеба да продължи.

— Нашият род — започна той — живее от незапомнени времена в град Ларино, в областта Молизе. Нарича се Маджо Палмиери. Баща ми, Джузепе Маджо Палмиери, или по-скоро Джузепе Палмиери, както го наричаха обикновено, пристигнал към 1768 година в Неапол да следва хирургическата школа.

— Познавах го — обади се Доменико Чирило — беше доблестен и честен момък, няколко години по-млад от мене. Той се върна в своя край към 1771 година, по времето, когато бях назначен за професор. След някое време чухме, че поради някаква свада с един земевладелец от същия край, при която се проляла и кръв, бил принуден да се изсели.

— Бъдете благословен и почитан — каза Салвато, като се поклони, — загдето сте познавали баща ми и признавате достойнствата му пред неговия син.

— Продължавайте, продължавайте! — отвърна Чирило. — Слушаме ви.

— Продължавайте! — повториха в един глас и другите заговорници.

— И така, към 1771 година, както казахте, Джузепе Палмиери напуснал Неапол с докторска диплома и със славата на опитен лекар, спечелена с няколко извършени от него трудни операции.

Той обичал една девойка от Ларино на име Луиза Анджолина Фери. Те били сгодени още отпреди заминаването му да следва и пазели вярно дадената дума през време на тригодишното отсъствие. Сватбата щяла да ознаменува тържествено завръщането на годеника.

Но през отсъствието на баща ми се случила истинска беда: граф Ди Молизе се влюбил в Анджолина Фери. Вие, тукашните жители, знаете по-добре от мене какви са провинциалните барони и какви права смятат, че имат по силата на феодалната си власт. Едно от тези права е по свое усмотрение да дават или да отказват на васалите си разрешение да се женят.

Но нито Джузепе Палмиери, нито Анджолина Фери били васали на граф Ди Молизе. И двамата били напълно свободни граждани, нещо повече — по богатство баща ми бил почти равен на графа.

Графът използвал всичко — заплахи, обещания, за да привлече вниманието на Анджолина, но всичко се разбивало пред непорочността, символизирана и от самото име на девойката.