Сан Феличе

— Колкото и да минаваш за луд и да си наистина луд, не си й казал коя съм, нали, Микеле?

— Не, кълна ти се в Светата Дева, тя не знае дори първата буква от името ти, сестрице.

След като се качиха по стълбата, младата жена влезе първа; ладзаронето и врачката я последваха. На минаване през първата стая им се мярна млада камериерка, която поотдръпна една завеса и погледна любопитно своята господарка и странните гости. Завесата се спусна, щом отминаха.

Да влезем и ние. Предстоящата сцена ще има толкова голямо влияние върху бъдещите събития, та се налага да я разкажем във всичките й подробности.

Светлината, от която зърнахме лъч в градината, идваше от малък будоар в помпейски стил, с дивани и завеси от розова коприна, изпъстрена със светлосини цветчета; лампата беше с матов глобус, разливащ седефен блясък върху всички предмети; поставена беше на бяла мраморна маса с един-единствен крак, представляващ грифон с разперени крила. Кресло в гръцки стил, така безукорно изваяно, че би могло да претендира за място в будоара на Аспазия, доказвате какво вещо око се е занимавало с всяка подробност от мебелировката.

Една врата срещу тази, откъдето бяха влезли тримата ни познати, водеше към редица стаи, разположени по цялото протежение на къщата; последната стая не само опирате в съседния дом, но беше и свързана с него. Това обстоятелство беше, както изглежда, от значение за младата жена, защото тя го посочи на Микеле с думите:

— Ако мъжът ми се завърне, Нина ще дойде да ни предупреди и вие ще излезете през къщата на херцогиня Фуско.

— Да, синьора — отговори Микеле и се поклони почтително.

Като чу тези думи, врачката, която сваляше в това време наметката си, се обърна и каза някак огорчено:

— Откога млечни брат и сестра не си говорят на ти? Нима кърмените от една гръд не са толкова близки роднини, колкото носените в една утроба? Говорете си на ти, деца — продължи кротко тя, — Господ се радва, като вижда чедата му да се обичат въпреки разстоянието, което ги разделя.

Микеле и младата жена се спогледаха учудено.

— Нали ти казвах, сестрице, че е истинска магьосница! — извика Микеле. — Затова изтръпвам.

— Защо изтръпваш, Микеле? — попита младата жена.

— Защото знаеш ли какво ми предсказа тази вечер, преди да тръгнем?

— Не зная.

— Предсказа ми, че ще участвам във война, ще стана полковник и ще бъда…

— Какво?

— Трудно ми е да кажа.

— Казвай, казвай.

— Ще бъда обесен.

— Горкият Микеле!

— Точно така.

Младата жена премести почти уплашено поглед към албанката; тя бе вече свалила паметката, която се бе свлякла на пода, и бе останала в своята народна носия, поизвехтяла от дългото носене, но все още разкошна; само че не белият тюрбан, изпъстрен с някога лъскави цветчета и стегнал дълги кичури черна коса, прошарена със сребърни нишки; нито извезаният със сърма червен корсаж; нито керемиденочервената фуста с черни и сини черти привлякоха вниманието й; тя забеляза само пронизващите сиви очи, втренчени в нея така, сякаш искаха да прочетат какво става в глъбините на сърцето й.

— О, младост! Любопитна и неблагоразумна младост! — промълви врачката. — Всякога ли сила, по-могъща от волята ти, ще те тласка да пресрещаш бъдещето, което толкова много бърза да те срещне?

При тази неочаквана забележка, изречена с остър, съскащ глас, по всички жили на младата жена премина тръпка и тя почти се разкая, загдето бе повикала Нано.

— Има още време — продължи албанката, като че никаква мисъл не се изплъзваше от жадното, пронизващо око. — Вратата, откъдето влязохме, е още отворена, а старата Нано е спала толкова често под дървета в Беневенто, та е свикнала с вятър, гръмотевици и дъжд.

— Не, не — прошепна младата жена. — Останете, щом сте дошли.

Тя се отпусна в креслото до масата и отметна назад глава, изцяло осветена от лампата.

Врачката направи две стъпки към нея и заговори като че на себе си:

— Руса коса и черни очи: големи, хубави, ясни, влажни, меки, сластни.

Младата жена се изчерви и закри с две ръце лицето си.

— Нано! — прошепна тя.

Но албанката сякаш не я чу и продължи, като се зае сега с ръцете, които й пречеха да продължи разглеждането на лицето.

— Пълнички, закръглени ръце, с розова, мека, тънка, матова и свежа кожа.

— Нано! — повтори младата жена, свали ръцете си, сякаш искаше да ги скрие, и откри усмихнатото си лице. — Не съм ви викала, за да ме ласкаете.

Но Нано продължи, без да й обръща внимание, и се върна към лицето, което й бе предоставено отново:

— Красиво, бяло, чисто чело, със светлосини жили. Добре очертани черни вежди, които започват още от основата на носа, а между веждите три-четири прекъснати бръчици. О, прекрасно създание, ти наистина си посветена на Венера!

— Нано! Нано! — извика младата жена.

— Остави я на мира, сестрице — обади се Микеле. — Казва, че си красива — нима не знаеш това? Нима огледалото не ти го повтаря всеки ден? Нима всеки, който те види, не е съгласен с огледалото ти? Нима хората не казват, че в името на рицаря Сан Феличе има предопределение, защото той е щастлив не само по име, но и в действителност68.