Сан Феличе

— Не бива да откриваме неприятните неща — каза тя, — когато са белязани с печата на съдбата и не могат да се избегнат въпреки всички усилия на волята и разума.

А след кратко замълчаване добави:

— Освен когато има надежда да се бори с тази неизбежност и заплашеният поиска сам да му открием опасностите.

— Настоявай, сестрице, настоявай! — извика Микеле. — Защото ти си богата и можеш да избягаш. Може би опасността те заплашва само в Неапол и няма да те преследва във Франция, в Англия, в Германия!

— А защо не избягаш ти — отговори Луиза, — щом твърдиш, че сме белязани с един и същи знак?

— О, за мене е друго — аз не мога да напусна Неапол, свързан съм с Ла Маринела като вол в хомот. Беден съм и трябва да изхранвам майка си. Какво ще стане с горката жена, ако се махна?

— А какво ще стане с нея, ако умреш?

— Ако умра, значи, че Нано е познала, Луиза. А щом е познала, преди да умра, ще стана полковник. Стана ли полковник, ще й дам всичките си пари, ще й кажа: „Остави това настрана, мамо“ и като ме обесят — щом ще ме бесят! — тя ще бъде моя наследница.

— Полковник! Клети Микеле, нима вярваш в предсказанието?

— Защо не? Дори да е вярно само за смъртта, човек всякога трябва да предполага най-лошото. Майка ми е стара, аз съм беден, така че никой от пас не ще загуби кой знае какво, като загуби живота.

— Ами Асунта? — запита усмихнато младата жена.

— О, за Асунта ме е грижа по-малко, отколкото за майка ми. Асунта ме обича, както любовница обича любовника си, не както майка сина си. Вдовицата се утешава с друг съпруг, майката не се утешава дори с друго дете. Но да оставим старата Мекелема и да се върнем към тебе, сестрице. Ти си млада, богата, хубава и щастлива! Ох, Нано, Нано! Слушай хубаво: веднага трябва да й кажеш откъде ще дойде опасността. Иначе тежко ти!

Врачката бе взела наметката си и я нагласяваше на плещите си.

— Няма да те пусна така, Нано — извика ладзаронето, като скочи към нея и я улови за китката. — На мене можеш да говориш каквото искаш, но на тази светица, сестричката ми, на Луиза…о, не! Това е вече съвсем друго! Сама каза, че сме откърмени от една и съща гръд. И аз съм готов да умра два пъти, ако трябва — веднъж за себе си, веднъж за нея, но не искам да падне пито косъм от главата й! Чуваш ли?

Той посочи бледата, неподвижна, задъхана млада жена, която се бе отпуснала отново в своето кресло, без да знае доколко трябва да вярва на албанката, но във всеки случай страшно развълнувана, дълбоко смутена.

— Добре, щом искате и двамата — каза врачката, като се приближи към Луиза, — да опитаме и ако съдбата може да бъде отклонена, да я отклоним, макар че е светотатство — добави тя — да се бориш против това, което ти е писано. Дай ми ръката си, Луиза.

Луиза протегна своята разтреперана, свита ръка; албанката трябваше да разтвори пръстите й.

— Ето ти линията на сърцето, пречупена на две под Сатурновия хълм. Ето кръста насред линията на ума, ето и линията на живота, прекъсната внезапно между двадесет и тридесетгодишна възраст.

— А не виждаш ли откъде идва опасността? Не знаеш ли с какви причини ще трябва да се борим? — извика младата жена, угнетена от страха, който млечният й брат изрази преди миг, а сега беше отразен в погледа, в треперещия глас, в цялата й неспокойна снага.

— Любов и пак любов! — извика врачката. — Една съдбовна, непреодолима, смъртоносна любов!

— Знаеш ли поне към кого ще бъде тази любов? — запита младата жена, престанала вече да се бори и да отрича, защото убедителният тон на врачката я бе покорил полека-лека.

— Всичко в твоята съдба е още смътно, клето чедо — отговори прорицателката. — Виждам човека, но не го познавам. Прилича на същество от друг свят, като от желязо, не от жива тъкан… Роден е… Невъзможно! И все пак е така: роден е от мъртва жена.

Врачката замълча и се втренчи, сякаш искаше непременно да прочете нещо в тъмнината; очите й се разшириха като на котка или бухал, а ръката й като че се опитваше да отстрани някакво було. Микеле и Луиза се спогледаха; по челото на ладзаронето се стичате студена пот. Луиза беше по-бледа от батистения пеньоар, в който се бе загърнала.

— Ах — извика след минутно мълчание Микеле, правейки усилие да се изтръгне от обзелия го суеверен ужас, — какви глупци сме да слушаме тази луда старица! Да обесят мене е все още възможно, аз съм луда глава, а в нашата среда човек с моя нрав казва често някоя излишна дума, стига се до бой, бръкваш в джоба си, изваждат нож, отварят го, дяволът те изкушава, удряш другия, той пада мъртъв, полицията те арестува, следователят те разпитва, съдията те осъжда, майстор Донато72 слага ръка на рамото ти, премята ти въжето на врата, обесва те и работата с наред! Но ти! Ти, сестрице! Какво общо може да има между тебе и ешафода? Какво престъпление би могла дори да сънуваш с твоето сърце на гълъбица? Кого можеш да убиеш с тия ръчици? Защото все пак убиват тези, които са убили някого. Освен това тук не убиват богатите хора! Слушай какво ще ти кажа, Нано: от днес нататък няма вече да казват лудия Микеле, а ще казват лудата Нино!