Сан Феличе

В този миг Луиза сграбчи за лакътя млечния си брат и му посочи врачката.

Тя стоеше на същото място, все така неподвижна и безмълвна; само се бе навела и постепенно сякаш започваше да съзира нещо в тъмнината, за която само преди миг твърдеше, че се сгъстява пред нея: мършавата шия се протягаше извън черното наметало, а главата й се обръщаше ту наляво, ту надясно, като на змия, готова да ухапе.

— О, сега вече го виждам, виждам го — каза тя. — Хубав двадесет и пет годишен момък, с черни очи и коси, идва, наближава. И него го заплашва голяма, смъртна опасност. Следят го двама, трима, четирима души с ками под дрехата… Петима, четирима…

После, озарена сякаш от внезапно откровение, извика внезапно, почти радостно:

— Ах, да могат да го убият!

— Какво би станало, ако го убият? — запита отчаяно Луиза, впила поглед в устата на врачката.

— Ако го убият, ти ще се спасиш: нали той ще стане причина за смъртта ти?

— Господи! — извика настойчиво младата жена, сякаш виждаше сама това, което Нано си въобразяваше, че бе видяла. — Спаси го, Господи, който и да е!

В същия миг под прозорците на къщата се чуха два пистолет-ни изстрела, после викове, проклятия и накрая само звън от удар на желязо о желязо.

— Синьора! Синьора! — втурна се уплашената камериерка. — Убиват някого до градинския зид.

— Микеле! — извика Луиза и протегна към него сключените си ръце. — Ти си мъж, имаш нож — нима ще оставиш да заколят човека, без да му се притечеш на помощ?

— Не, разбира се! Кълна се в Светата Мадона! — извика Микеле.

И се втурна към прозореца, за да го отвори и да скочи оттам на улицата; но се отдръпна изведнъж.

— Паскуале ди Симоне, палачът на кралицата! — прошепна той задавен от уплаха и се наведе под перваза на прозореца.

— Тогава — извика Ла Сан Феличе — остава аз да го спася.

И изтича към входната площадка.

Нано протегна ръка да я задържи, но поклати глава и отпусна ръце:

— Върви, обречена клетнице! — промълви тя. — За да се изпълни присъдата на звездите!

XI ГЕНЕРАЛ ШАНПИОНЕ

Както читателят си спомня, ние оставихме Салвато Палмиери тъкмо когато щеше да предаде на затворниците отговора на генерал Шанпионе.

Да си припомним също, че Еторе Карафа бе писал от името на заговорниците до френския генерал, току-що назначен за командващ войските в Рим, за да му съобщи какво е настроението в Неапол и да запита дали в случай на революция ще могат да разчитат не само на френската армия, но и на френското правителство.

Да кажем няколко думи за този прекрасен републиканец, един от най-безстрашните славни воини на нашите патриотични дни; трябва да го поставим на мястото му в голямата картина, която се опитваме да нарисуваме, и като посочваме къде отива, добре е да покажем откъде идва.

По времето, за което става дума, генерал Шанпионе беше тридесет и шест годишен мъж с кроткото, приветливо лице по-скоро на светски човек, отколкото на войник; но зад това лице се таеше могъща енергия и непоколебима смелост.

Той беше незаконен син на председателстващ при провеждане на избори, който не бе пожелал да му даде своето име, но му бе дал все пак името на едно малко имение недалеко от родния му град Валанс.

Шанпионе беше неспокоен дух, покорител на коне, преди да стане покорител на хора. Още десет-дванадесетгодишен яздеше най-вироглави животни и успяваше да ги укроти.

На осемнадесет години тръгна да гони призраците, наричани слава или богатство, замина за Испания и под името Белроз постъпи във валонската армия. В лагера Сен Рок, формиран пред Гибралтар, той срещна в бретонския полк мнозина свои съученици; те убедиха полковия му командир да го освободи от валонската гвардия, за да постъпи доброволец при тях.

След сключването на мира той се върна във Франция и бащата посрещна с отворени обятия блудния син. Още при първите вълнения в 1789 година той постъпи отново във войската. По това време всяка област изпрати по една дружина доброволци; департаментът Дром даде VI дружина; назначен за неин командир, Шанпионе увлече и Безансон. Тези доброволчески дружини формираха резервната армия.

На минаване през Безансон, когато отива да поеме командването на Горнорейнската армия, Пишгрю73 намира там Шанпионе, когото познава от времето, когато и двамата са били дружинни командири. Шанпионе моли настойчиво да бъде повикан в действащата армия; и желанието му е изпълнено.

Отсега нататък Шанпионе записва името си редом с имената на Жубер, Марсо, Ош, Клебер, Журдан и Бернадот74.

Той служи последователно при тях или по-точно стана техен приятел. Те познават така добре авантюристичния нрав на младежа, че щом има някакъв труден поход, който едва ли може да се изведе на добър край, казват:

— Да изпратим Шанпионе.

А той се връща всякога победител, за да потвърди поговорката: щастлив като копеле.

Тази поредица от успехи бе възнаградена със званието бригаден, а след това и дивизионен генерал, командващ бреговете на Северно море от Дюнкерк до Флесинг.

Кампоформийският мир75 го върна в Париж.

Той се прибра там, като запази от целия си щаб само един млад адютант.