Сан Феличе

— Предположете, господарю, че са си доставили или поръчали печат с главата на Марк Аврелий.

— После?

— Могли са да размекнат восъка, като го подържат над свещ, да отворят писмото, да го прегънат ей така…

И Руфо го прегъна, както го бе прегънал Ектън.

— Защо ще го прегъват така? — попита кралят.

— За да запазят обръщението и подписа, после ще заличат писаното с някаква киселина и на мястото на това, което е било, ще напишат това, което виждаме сега.

— Мислите, че това е възможно, ваше преосвещенство?

— Нищо по-лесно. Ще кажа дори и сигурно ще се съгласите сам, господарю, че това би обяснило как едно писмо, писано от друга ръка, има обръщение и подпис с почерка на императора.

— Кардинале! Кардинале! — извика кралят, след като прегледа внимателно писмото. — Вие сте крайно способен човек.

Кардиналът се поклони.

— A сега какво остава да се направи според вас?

— Оставете ме да помисля тази нощ — отговори кардиналът — и утре ще поговорим отново.

— Драги ми Руфо — каза кралят, — не забравяйте, че ако не ви назначавам за министър-председател, то е само защото не съм господар да го сторя.

— Дотолкова съм убеден в това, господарю, че макар и да не съм министър-председател, изпитвам към ваше величество същата признателност, както ако бях.

И като се поклони на краля с обичайната си почтителност, кардиналът излезе, оставяйки негово величество изпълнен с възхищение.

LX КОГАТО ВАНИ ПОСТИГА НАЙ-ПОСЛЕ ЦЕЛТА, КЪМ КОЯТО ОТДАВНА СЕ Е СТРЕМИЛ

Спомняме си препоръката, направена от крал Фердинанд в едно от писмата му до кралицата. Тази препоръка беше да не се оставя задълго в затвора Николино Карачоло и да се настои пред финансовия прокурор Вани да ускори следствието по делото. Надяваме се, че нашите читатели не са се заблудили в намерението на казаната препоръка и не са й придали никакво човеколюбие. Не! И кралят имаше като кралицата основания за лична омраза: той помнеше, че елегантният Николино Карачоло, слязъл от Паузилипе, за да поздрави в Неаполитанския залив Латуш-Тревил265 и моряците му, един от първите оскърби кралския поглед с това, че бе изоставил напудрената перука, пожертвал бе плитката пред новата мода, оставил си бе бакенбарди и — винаги пръв в лошия път — бе сменил нахално с дълъг панталон късите панталони и копринените чорапи.

Николино беше, както знаем, и брат на красивия херцог Ди Рока Романа, който криво или право минаваше за едно от многобройните краткотрайни увлечения на кралицата, незаписани в историята, пренебрегваща такива подробности, но установени от летописа на дворцовите скандали, който съществува чрез тях; обаче кралят не можеше да отмъсти на херцог Ди Рока Романа, който не бе променил нито едно копче в облеклото си, не бе нито обръснал, нито оставил да му порасне брада, следователно бе спазил най-строгите правила на етикета; затова не му беше неприятно — тъй като и най-добродушният съпруг изпитва все пак известна ненавист към любовниците на жена си, — не му беше неприятно, казваме, като не намираше приемлив предлог да отмъсти на по-големия брат, да намери повод да отмъсти на по-малкия. Впрочем като лично основание за ненавистта на краля Николино Карачоло беше опетнен и с първородния грях, че майка му беше французойка, а вече наполовина французин по произход, беше напълно французин по убеждения.

Видяхме освен това, че колкото смътни и инстинктивни да бяха подозренията му към Николино Карачоло, те не бяха съвсем безоснователни, защото Николино Карачоло беше свързан с големия заговор, стигащ до Рим, за да повика французите в Неапол и да доведе заедно с тях просвета, напредък и свобода.

Спомняме си също при каква поредица от неочаквани обстоятелства Николино Карачоло трябваше да даде на измокрения от морските вълни Салвато свои дрехи и оръжие; как едно писмо от жена, забравено от него в джоба на редингота му, бе намерено от Паскуале ди Симоне, предадено от полицията на кралицата, а от кралицата на Ектън; почти присъствахме на химическия опит за изчистване на кръвта и изясняване на писаното, а напълно присъствахме на поетичния опит, който откри жената и позволи да бъде заловен любовникът й; знаем също, че арестуваният любовник, откаран в крепостта Сан Елме, беше нашият безгрижен приятел, любителят на приключения Николино Карачоло.

Читателят ще ни прости, че му натрапваме някои повторения; желаем доколкото е възможно да доизясним с няколко реда — дори ако са излишни — нашия разказ, който може въпреки старанието ни да бъде замъглен от многобройните герои, част от които неизбежно трябва да от паднат, понякога в продължение на няколко глави, понякога дори в цял том. За да направят място за други.

Нека ни бъдат простени следователно известни отклонения, като се има предвид доброто ни намерение, и нека това добро намерение не се сметне за едно от тези, с които е осеян пътят към ада266.

Крепостта Сан Елме, където бе откаран и затворен Николино Карачоло, беше — струва ни се, че казахме вече това — неаполската Бастилия.