Сан Феличе

— Щом животът ми принадлежи на ваше величество, и нощите, както и дните ми са негови.

— Защото, виждате ли, преосвещенейши, никога не съм имал по-голяма нужда or предаността на моите приятели, както в този час.

— Щастлив съм и се гордея, че кралят ме поставя между тия, на чиято преданост може да разчита.

— Като виждаш, че така неочаквано съм се завърнал, подозирате какво се с случило, нали?

— Генерал Мак е допуснал да го разгромят, предполагам.

— И то много бързо: на едно място и наведнъж. Нашите четиридесет хиляди неаполитанци, както изглежда, просто не са успели нищо да разберат.

— Трябва ли да кажа на ваше величество, че очаквах това?

— Но тогава защо ме посъветвахте да воювам?

— Ваше величество ще си припомни, че му дадох този съвет само при едно условие.

— Какво?

— Че австрийският император тръгне към Минчис но същото време, когато ваше величество тръгне към Рим, но изглежда, че императорът не е тръгнал.

— Вие докосвате тук една съвсем друга мистерия, преосвещенейши.

— Как?

— Положително си припомняте много добре писмото, с което императорът ми съобщаваше, че щом аз стигна в Рим, той ще тръгне в поход, нали?

— Напълно! Четохме го, разглеждахме го и го тълкувахме заедно.

— То трябва да е тук, в личната ми папка.

— И по-нататък, господарю?

— По-нататък, прочетете новото писмо, което получих в Рим тъкмо когато стъпвах на стремето и го прочетох изцяло едва тази вечер, и ако разберете нещо, заявявам, че не само сте по-умен от мене, което не е чудно, но че направо сте магьосник.

— Господарю, бих ви помолил да запазите за себе си това изявление. И без него не гледат на мен много добре в римската курия.

— Четете, четете.

Кардиналът взе писмото и прочете:

„Скъпи братко и братовчеда, свако, тъсте и съюзнико…“

— О! — прекъсна четенето кардиналът. — Това писмо е писано изцяло собственоръчно от императора.

— Четете, четете! — повтори кралят.

Кардиналът продължи четенето:

„Нека Ви честитя най-напред триумфалното Ви влизане в Рим. Богът на войната Ви е закрилял и аз му благодаря за тази негова закрила; това е особено щастливо обстоятелство, като имаме предвид, че между нас, както изглежда, има голямо недоразумение…“

— Кардиналът погледна краля.

— О, ще видите преосвещенейши, не сте стигнали до края, уверявам ви.

Кардиналът продължи.

„Вие ми казвате в писмото, с което ми правите честта да ми съобщите за победите си, че аз от своя страна трябва само да изпълня обещанието си, както Вие сте удържали Вашето; и ми заявявате ясно, че това дадено от мене обещание е било да започна военни действия, щом Вие влезете в Рим…“

— Много добре си припомняте, нали, преосвещенейши, че моят племенник, императорът, бе поел такова задължение?

— Струва ми се, че това бе писано черно на бяло в писмото му.

— Впрочем — продължи кралят, който, докато кардиналът четеше първата половина от писмото на императора, бе отворил папката си и бе намерил там първото послание — ей сега ще видим: ето първото писмо от племенника ми. Ще го сравним с второто и ще видим кой греши — той ли или аз. Продължавайте, продължавайте.

Кардиналът действително продължи:

„Не само не съм Ви обещавал такова нещо, но, напротив, категорично Ви писах, че ще тръгна в поход едва след пристигането на фелдмаршал Суворов и неговите четиридесет хиляди руси, с други думи, към месец април…“

— Разбирате, преосвещенейши — каза кралят, — че един от двама ни е луд.

— Ще кажа дори един от трима ни — добави кардиналът, — защото и аз четох писмото като ваше величество.

— Добре, продължавайте тогава.

Кардиналът започна отново да чете.

„Аз съм толкова повече уверен в това, което Ви казвам, скъпи свако и тъсте, защото според препоръката на Ваше Величество написах изцяло собственоръчно писмото, което имах честта да му изпратя…“

— Чувате ли? Собственоръчно!

— Да, ще кажа като ваше величество, че не разбирам абсолютно нищо.

— Ще видите, ваше преосвещенство, че августейшата ръка на моя племенник е писала само адреса, обръщението и поздравите.

— Много добре си спомням всичко това.

— Продължавайте тогава.

Кардиналът продължи:

„И за да не се отклоня никак от това, което имах честта да кажа на Ваше Величество, аз поръчах на моя секретар да направи препис от писмото; изпращам Ви този препис, за да го сравните с оригинала и да се уверите de visu264, че в изказванията ми нямаше никаква двусмислица, която би могла да Ви въведе в подобно заблуждение…“

Кардиналът погледна краля.

— Разбирате ли нещо? — запита Фердинанд.

— Не повече от вас, господарю, но позволете да стигна до края.

— Четете, четете! Ах, чудесно сме се наредили, драги ми кардинале!

„И както имах честта да кажа на Ваше Величество — продължи Руфо, — аз съм двойно щастлив, че провидението е благословило оръжието му, защото, ако вместо да победи, Ваше Величество беше разбит, за мене би било невъзможно да му се притека на помощ, без да наруша задълженията, поети към съюзните държави, и бих бил принуден за голямо съжаление да го изоставя на злата съдба. Това би било за мене отчаяние, от което провидението ме пощади, като Ви дари победа…“

— Да, победа — каза кралят, — хубава победа!