Сан Феличе

Крепостта Сан Елме, която бе играла голяма роля във всички неаполитански революции и следователно ще играе роля и в продължението на нашата повест, е построена на върха на хълма, който се издига над древната Партенопа. Ние няма да разследваме като нашия учен археолог сър Уилям Хамилтън дали името Ермс, първоначално название на крепостта Сан Елме, произлиза от старата финикийска дума ерме, която значи висок, възвишен, или й е било дадено поради статуите на Приап, наричани терме267 от жителите на Никополис, които отбелязвали с тях синорите на нивите и на домовете си. Тъй като не сме били надарени от небето с прозорливостта да четем в дълбокия мрак на етимологиите, ще се задоволим да посочим, че това име е свързано с един параклис на свети Еразъм, дал името си на планината, където е бил построен; тази планина се е наричала най-напред Свети Еразъм, после изопачено Свети Ерм и накрая променяйки се все повече и повече, става Сан Елме. На този връх, който се издига над града и морето, е била построена най-напред една кула, заместила параклиса и наречена Белфорте; кулата била превърната в крепост от Карл II Анжуйски, по прякор Куция; укрепленията били подсилени при обсадата на Неапол от Лотрек не през 1518 година, както казва синьор Джузепе Гаранти, автор на книгата „Неапол и околностите му“, а през 1528; по заповед на Карл V тя става редовна крепост. Като всички крепости, предназначени отначало да отбраняват населенията, сред които или над които са били издигнати, Сан Елме започва постепенно не само да не отбранява населението на Неапол, а да го заплашва и тъкмо от това последно гледище мрачният замък все още вдъхва страх на неаполитанците, които при всяка извършена, или по-точно понасяна от тях революция искат от новото правителство да го разруши. Новото правителство, което има нужда от популярност, издава указ за събарянето на крепостта Сан Елме, но се пази да не я събори. Нека побързаме да кажем, защото трябва да бъдем справедливи към камъните, както и към хората, че почтената и мирна крепост Сан Елме, вечна заплаха за разрушаване на града, се е задоволявала всякога само да заплашва, никога нищо не е разрушила, а при известни обстоятелства дори е закриляла.

Казахме, че трябва да бъдем справедливи към камъните, както и към хората; да обърнем това правило и да кажем, че трябва да бъдем справедливи към хората, както към камъните.

Не от леност или небрежност — слава Богу! — маркиз Вани не бе избързал с делото на Николино; не, маркизът, истински финансов прокурор, търсеше всякога виновни и ги намираше дори там, където те не съществуваха, така че не заслужаваше подобен укор; но този маркиз Вани беше добросъвестен по своему; той бе протакал седем години делото на княз Ди Тарсия и три години делото на рицаря Медичи и тия, които упорстваше да нарича негови съучастници; този път той държеше един виновник, имаше доказателства за виновността му, сигурен беше, че виновният не може да му избяга през трите врати, затварящи килията му, и трите стени, заграждащи крепостта Сан Елме; така че един ден, една седмица и дори един месец нямаха за него значение, стига да постигне желания резултат. Освен това, както вече казахме, по инстинкт и похвати той приличаше на хищниците от котешката порода, а известно е, че тигърът обича да си играе с човека, преди да го разкъса, както котката с мишка, преди да я изяде.

Така именно маркиз Вани се забавляваше да си играе с Николино Карачоло, преди да заповяда да му отсекат главата.