Сан Феличе

Върна се в двореца, осведоми се кой е най-старият служител от многобройната прислуга, сновяща из долните помещения, и узна, че бил бащата на интенданта, който изпълнявал същата длъжност в продължение на четиридесет години и я отстъпил преди двадесет години на сина си. Старецът бил на осемдесет и две години и бил постъпил на служба при Карло III, който го довел със себе си от Испания в годината, когато се възкачил на престола.

Дик поиска да го заведат при домакина.

Намери цялото семейство на трапезата. То се състоеше от дванадесет души. Старецът беше дънерът, останалите — клоните. Имаше двама сина, две снахи и седем внуци и правнуци. Един от двамата сина беше сегашният кралски интендант; другият беше дворцов ключар. Бащата беше красив старец, сух, изправен, още як и не загубил ни най-малко разума си.

Дик влезе и заговори на испански:

— Кралицата ви вика — каза той.

Старецът трепна: след заминаването на Карло III, c други думи, отпреди четиридесет години, никой не му бе говорил на родния му език.

— Кралицата ли ме вика? — отговори учудено той на неаполитанско наречие.

Всички насядали около трапезата станаха изведнъж, отскочили сякаш на пружина.

— Кралицата ви вика — повтори Дик.

— Мен?

— Вас.

— Убеден ли е ваше превъзходителство, че не се мами?

— Убеден съм.

— Кога трябва да се явя?

— Веднага.

— Но аз не мога да се явя така пред нейно величество.

— Тя ви вика, както сте.

— Но, ваше превъзходителство…

— Кралицата чака.

Старецът стана, по-скоро разтревожен, отколкото поласкан от поканата, и погледна неспокойно синовете си.

— Кажете на вашия син, ключаря, да не си ляга — продължи Дик пак на испански. — Кралицата навярно ще има нужда от него тази нощ.

Старецът предаде на сина си това нареждане на неаполитански.

— Готов ли сте? — попита Дик.

— На разположение съм на ваше превъзходителство — отговори старецът.

И с почти същата бърза, само че малко по-тежка стъпка от тази на водача той се изкачи по задните стълби, откъдето Дик бе намерил за уместно да мине, и продължи по коридорите.

Лакеите бяха видели, че младежът излиза от стаята на кралицата заедно с генерал-капитана, и станаха, за да съобщят за завръщането му; но той им направи знак да не се тревожат и почука тихичко на вратата.

— Влезте — чу се повелителният глас на Каролина, която се досети, че само Дик е проявил дискретността да не иска да съобщят за идването му.

Ектън тръгна да отвори; но не бе направил и две стъпки, когато Дик бутна вратата и влезе, като остави стареца в преддверието.

— И така, какво намерихте, господине? — попита кралицата.

— Това, което ваше величество търси — така поне се надявам.

— Намерихте ли подземието?

— Намерих една от вратите му и се надявам, че съм довел пред ваше величество човека, който ще намери другата.

— Човекът, който ще намери другата ли?

— Бившият интендант на крал Карло III, един осемдесет и две годишен старец.

— Разпитахте ли го?

— Не смятах, че имам това право, мадам, и оставих тази грижа на ваше величество.

— Къде е този човек?

— Отвън — промълви секретарят и посочи вратата.

— Да влезе.

Дик отиде до вратата.

— Влезте — каза той.

Старецът влезе.

— Ах, вие ли сте, Пахеко? — каза кралицата, която го позна, защото той беше служил при нея петнадесет-двадесет години. — Не знаех, че сте още на този свят. Много се радвам да ви видя жив и здрав.

Старецът се поклони.

— Именно поради напредналата си възраст можете да ми направите една услуга.

— На разположение съм на ваше величество.

— По времето на покойния крал Карло III — Бог да го прости! — трябва да сте знаели или да сте чували за някакъв таен ход от подземието на двореца към залива или военното пристанище.

Старецът вдигна ръка към челото си.

— Припомням си наистина нещо подобно — каза той.

— Постарайте се да си припомните по-добре, Пахеко! Днес ни е нужно да намерим този ход.

Старецът поклати глава; кралицата махна нетърпеливо с ръка.

— Ех, не сме вече млади — промълви Пахеко. — На осемдесет и две години паметта ни напуска. Позволявате ли да запитам синовете си?

— Какви са синовете ви? — попита кралицата.

— По-големият, ваше величество, вече петдесетгодишен, ме замести като интендант. Другият, четиридесет и осем годишен, е ключар.

— Ключар ли казахте?

— Да, ваше величество, и е на вашите услуга, ако може да ви бъде полезен.

— Ключар! Чувате ли, ваше величество? — каза Дик. — За да се отвори вратата, ще ни трябва ключар.

— Добре — отговори кралицата. — Идете да попитате синовете си, но само синовете си, не и жените.

— Бог да пази ваше величество — каза старецът и се поклони преди да тръгне.

— Идете с този човек, господин Дик — заповяда кралицата, — и се върнете колкото е възможно по-скоро, за да ми съобщите резултата от разговора.

Дик се поклони и излезе след Пахеко.

След четвърт час се върна.

— Тайният ход е намерен — съобщи той — и ключарят чака заповед от ваше величество, за да отвори вратата.

— Генерале — каза кралицата, — в лицето на господин Ричард вие имате един безценен човек, когото навярно ще ви поискам някой ден.