Сан Феличе

— Този клетник изглежда наистина добър — казаха войниците. — Който и да е, да изпълним молбата му.

Опитаха се да го вдигнат на ръце.

— Ех, дявол го взел! — каза раненият. — Пипайте като че съм от стъкло, mannaggia la Madonna!117

Това проклятие, едно от най-тежките в Неапол, показваше, че раздвижването му е причинило непоносима болка.

Когато забеляза групата, Чирило помисли най-напред да я избегне; но почти веднага си каза, че патрулът и хората, останали насред улицата, се намираха точно на пътя, откъдето трябваше да мине Салвато Палмиери, за да отиде у френския посланик; и съвсем естествено му мина през ум, че струпването може да се дължи на злополука, в която младият пратеник на генерал Шанпионе е взел някакво участие.

Затова тръгна решително тъкмо в момента, когато офицерът, командващ патрула, заплашваше да изкърти вратата на ъгловата къща срещу Лъвовата чешма. Защото една от отличителните черти на неаполитанското население е да изпитва инстинктивно нежелание да помогне на ближния си, дори когато той се намира в смъртна опасност.

Но по заповед на офицера, а най-вече от войнишките удари с приклади вратата най-после се отвори и Чирило чу два-три гласа, които питаха къде може да се намери хирург.

И дългът, и любопитството го заставиха да се обади.

— Аз съм лекар, без да съм хирург — каза той, — но няма значение — в краен случай мога да дам и хирургическа помощ.

— Ах, господин докторе — промълви раненият, когото носеха, щом чу думите на Чирило, — страхувам се, че ще бъда лош пациент.

— Няма значение! — отговори Чирило. — Гласът не ми се струва лош.

— Само езикът ми още мърда — каза раненият — и аз го използвам, докато мога.

През това време бяха измъкнали дюшек от едно легло, сложили го бяха на масата насред стаята и оставиха ранения върху него.

— Възглавници, възглавници за главата — нареди Чирило. — Главата на ранен трябва всякога да е нависоко.

— Благодаря, докторе, благодаря! — каза полицаят. — Благодарен съм ви толкова, колкото и ако бихте ме излекували.

— А кой ви каза, че няма да ви излекувам?

— Хм! Разбирам аз от рани! Тази е много дълбока.

Той направи знак на Чирило да се приближи. Чирило наведе ухо към устата на болния.

— Не се съмнявам в познанията ви, но добре бихте сторили, ако по ваш почин изпратите за свещеник.

— Съблечете го много внимателно — каза Чирило.

След това се обърна към стопанина на къщата, който заедно с жена си и двете си деца гледаше любопитно ранения:

— Изпратете едно от малките до черквата Санта Мария ди Порто Салво да потърси дон Микеланджело Чиконе.

— О, познавам го. Тичай, Tope, тичай, нали чу какво каза господин докторът?

— Отивам — отговори детето.

И изхвръкна от къщи.

— На десетина крачки оттук има аптека — викна му Чирило.

— Като минеш оттам, събуди аптекаря и му кажи, че доктор Чирило ще му изпрати рецепта. Да отвори вратата и да чака.

— Слушайте! Какъв интерес имате да остана жив? — обърна се раненият към доктора.

— Аз ли, драги? — отговори Чирило. — Никакъв — правя го от човечност.

— Ех, че смешна дума! — промълви с тъжен смях полицаят. — За пръв път я чувам… Ах, Madonna del carmine!

— Какво има? — запита Чирило.

— Боли, като ме събличат.

Чирило извади чантата с инструментите си, взе едно ножче, разряза панталона, сакото и ризата на полицая, за да открие лявата страна на тялото.

— Ха така! — каза раненият. — Ето един камериер, който си разбира от работата. Ако умеете да съшивате толкова добре, колкото и да режете, много сръчен човек сте, докторе!

После посочи раната между плаващите ребра:

— Ей тук е.

— Виждам — отговори докторът.

— На лошо място, нали?

— Измийте раната с чиста вода и колкото е възможно по-лекичко — обърна се докторът към домакинята. — Имате ли меко платно?

— Не е много меко — отговори тя.

— Ето ви тогава моята носна кърпа. През това време някой ще занесе в аптеката да изпълнят ей тази рецепта.

Той написа с молив нещо успокоително и кардиотонично, съставено от обикновена вода, амонячен ацетат и сироп от китра.

— А кой ще плати? — попита жената, както миеше раната с кърпата на доктора.

— Аз, разбира се! — каза Чирило.

И сложи една монета в рецептата, като каза на второто дете:

— Тичай по-скоро! Остатъкът от парите е за тебе.

— Докторе — обади се полицаят, — ако оживея, ще стана монах и до края на живота си ще се моля за вас.

През това време лекарят бе извадил от чантата си една сребърна сонда и се бе приближил до ранения.

— А сега, храбрецо — каза той, — трябва да си мъж.

— Ще сондирате раната ли?

— Необходимо е, за да знам какво да правя.

— Може ли да ругая?

— Може, само че другите ви слушат и гледат. Ако викате много, ще кажат, че сте мекушав, а ако ругаете прекалено, ще кажат, че сте безбожник.

— Докторе, споменахте за някакво успокоително. Не е лошо да взема една лъжичка преди операцията.

Детето се върна запъхтяно, с шишенце в ръка.

— Мамо — прошепна то, — останаха шест парички и за мене.

Чирило взе шишенцето от ръцете му.

— Лъжица!

Дадоха му лъжица, той я напълни и подаде на ранения.

— Я гледай! — промълви след миг полицаят. — По-добре ми стана.

— Затова ви го дадох.