Сан Феличе

— Генерал Мак пристигнал тази вечер по време на приема и тъй като го бях поканил да отседне у дома, го намерих вкъщи, когато се прибрах.

— Добре дошъл тогава. Мисля, че наистина провидението е с нас. А втората новина, синьоре?

— Е не по-малко важна от първата, ваше величество. Размених няколко думи с адмирал Нелсън. По въпроса за парите той е в състояние да направи всичко, което ваше величество пожелае.

— Благодаря — това приключва поредицата от добри известия.

Каролина отиде до прозореца, отдръпна завесите, погледна към покоите на краля и като видя, че там свети, каза:

— За щастие кралят не си е легнал още. Ще му пиша, че сутринта ще има извънреден съвет, на който е безусловно необходимо да присъства.

— Доколкото си спомням, той възнамеряваше да отиде днес на лов — възрази министърът.

— Какво от това? — каза пренебрежително кралицата. — Ще отложи за друг ден.

После взе перо и написа писмото, което — както вече знаем — занесоха на краля.

И тъй като Ектън, все още прав, очакваше сякаш нова заповед:

— Лека нощ, драги генерале! — каза му кралицата с очарователна усмивка. — Съжалявам, че ви задържах толкова до късно, но когато узнаете какво съм правила, ще видите, че не съм си губила времето.

Тя подаде на Ектън ръка, която той почтително целуна, поклони се и направи няколко стъпки, за да се оттегли.

— Да не забравя — каза кралицата.

Ектън се обърна.

— Кралят ще бъде в много лошо настроение на съвета.

— Страхувам се, че ще е така — усмихна се Ектън.

— Препоръчайте на вашите колеги да не се обаждат и да отговарят само когато ги питат. Цялата комедия се играе от краля и от мене.

— Уверен съм — каза Ектън, — че ваше величество е избрала по-добра роля.

— Така мисля — отговори кралицата. — Впрочем сам ще видите.

Ектън се поклони отново и излезе.

— Ах! — промълви кралицата. — Ако Ема изпълни обещанието си, всичко ще се уреди.

XXI ЛЕКАРЯТ И СВЕЩЕНИКЪТ

Да свършим със случките през тази нощ, така претоварена със събития, за да продължим разказа си, без да сме принудени да се спираме или да се връщаме назад.

Ако читателите ни са прочели внимателно последната глава, сигурно си спомнят, че след излизането на Салвато Палми-ери заговорниците се разделиха на две групи, по трима души във всяка: едната тръгна нагоре по Паузилипе, другата отплава с лодка.

Групата, тръгнала по Паузилипе, се състоеше от Николино Карачоло, Веласко и Скипани. Другата, отплавала с лодката, завързана под обливания от морето главен вход на двореца на кралица Джована и стояла там през време на бурята, се състоеше от Доменико Чирило, Еторе Карафа и Мантоне.

Както вече казахме, Еторе Карафа се криеше в Портичи. Мантоне живееше там. Голям любител на риболова, Мантоне имаше собствена лодка. С нея, подпомогнат от Еторе Карафа, отиваше от Портичи в двореца на кралица Джована. И двамата яки гребци, при спокойно време те минаваха разстоянието за два часа. Ако имаше попътен вятър, плаваха само с платно.

Тази нощ се връщаха по обичайния начин: трябваше да гребат с веслата, защото вятърът бе престанал и морето се бе укротило; на минаване покрай Мерджелина щяха да оставят там Чирило. Той живееше накрай реката Киайа: затова вместо да се насочат направо към Портичи, плаваха покрай брега, както бяха забелязали полицаите. Когато стигнаха срещу кралското казино, днес собственост на княз Торлоня, оставиха Чирило на сушата, като избраха място, откъдето лесно можеше да се изкачи до пътя, станал впоследствие улица. После продължиха плаването, отдалечавайки се от брега по посока на замъка дел Уово.

И така Чирило стигна лесно до пътя, без да го забележи някой, но след стотина крачки зърна неочаквано една група от двадесетина войници, които се бяха спрели и сякаш разискваха нещо насред пътя; пушките им лъщяха от светлината на две факли. При това осветление, отразено в оръжията им, като че разглеждаха двама души, проснати напряко на пътя. Чирило разбра, че това е патрул по време на обиколка. И наистина беше патрулът, от който Паскуале ди Симоне бе избягал, за да не изложи кралицата.

Както бе предположил полицаят, щом пристигна на местопроизшествието, патрулът намери проснати върху ластрикото116 един убит и един ранен; други двама ранени, единият цапнат със сабя през лицето, другият с пробито от куршум рамо, бяха успели да избягат през уличката покрай северната част от градината на Сан Феличе.

Патрулът разбра лесно, че единият от двамата мъже е мъртъв и е съвършено безполезно да се занимават с него, но другарят му, макар и в безсъзнание, още дишаше; него може би щяха да успеят да спасят.

Намираха се на двадесетина крачки от Лъвовата чешма; един войник донесе вода в шапката си и я изля върху лицето на ранения, който се стресна от неочакваното разхлаждане, отвори очи и дойде на себе си. Като се видя обграден от войници, той се опита да стане, но напразно: беше напълно парализиран, можеше да движи само главата си наляво и надясно.

— Слушайте, приятели — промълви той, — щом ми е останало само да умра, не може ли поне да ме пренесете на малко по-меко легло?