Сан Феличе

Но тази нощ около масата нямаше никого, лампата беше угасена, стаята безлюдна; единственото живо нещо или по-точно единственото подобие на живот тук беше стенният часовник; и само еднообразното люлеене на махалото и резкият му звук нарушаваха гробната тишина, която се спускаше сякаш от тавана и притискаше паркета. Човек би казал, че вечният мрак в тази стая е уплътнил въздуха й и го е превърнал в гъсто изпарение, витаещо над блато; при влизането се усещаше не само промяна в температурата, но и промяна на въздуха, който нямаше вече елементите на външния въздух и се поемаше по-трудно. Като виждаше прозорците на стаята постоянно затворени, народът я бе нарекъл тъмната стая; а по смътните слухове, свързани с нея както с всяко тайнствено нещо, бе успял да прозре — със страшния си гадателски усет — какво става там; но тъй като тази зловеща тъмнина не заплашваше него, тъй като указите от тъмната стая минаваха над него, за да се стоварят върху по-високостоящи глави, при все че именно народът говореше най-много за тази стая, в края на краищата той най-малко се страхуваше от нея.

Когато кралицата влезе, бледа, осветена като лейди Макбет от отражението на свещта в ръката й, в тази стая с тежък въздух се чу предварителното отпускане на махалото и стенният часовник удари два и половина.

Както вече казахме, стаята беше празна и кралицата, очаквала сякаш да намери някого тук, като че се изненада от самотата. Тя се поколеба дали да пристъпи по-навътре; но след миг, съвзела се от уплахата при неочаквания звън на часовника, разгледа двата отсрещни ъгъла, после бавно и замислено отиде да седне до масата.

За разлика от кралската маса тукашната беше отрупана с папки като съдийско бюро и имаше за трима души хартия, мастило и пера. Кралицата прелисти разсеяно книжата; погледът й се плъзна по тях, без да прочете нещо, напрегнатият й слух се стараеше да долови и най-малкия шум, мисълта й блуждаеше далеко от тялото. После, като не можеше вече да сдържа нетърпението си, тя стана, отиде до вратата на тайната стълба, допря ухо до нея и се ослуша. Само след няколко мига чу скърцането на ключ в ключалката и издаде нетърпението, с което бе чакала, като промълви:

— Най-после!

Отвори вратата към тъмната стълба и запита:

— Ти ли си, Паскуале?

— Да, ваше величество — отговори мъжки глас от долния край на стълбата.

— Много закъсня! — каза кралицата, като се върна намръщено на мястото си.

— Бог ми е свидетел, че можеше съвсем да не дойда — отвърна този, когото упрекваха, че се е забавил.

Гласът все повече се приближаваше.

— И защо съвсем не би дошъл?

— Защото оная работа беше много тежка — каза мъжът, който се появи най-после пред вратата на стаята.

— Свърши ли я поне? — попита кралицата.

— Да, ваше величество, благодарение на Бога и на моя покровител Свети Паскуале, свърших я, и то добре я свърших, но скъпо ни струва!

С тези думи агентът остави на креслото един плащ, който издрънча при допира с мебела.

Кралицата наблюдаваше с някаква смесица от любопитство и отвращение.

— Защо скъпо? — запита тя.

— Един убит и трима ранени, нищо повече.

— Добре. Ще отпуснем пенсия на вдовицата и ще възнаградим ранените.

Агентът се поклони в знак на благодарност.

— Много ли бяха? — запита кралицата.

— Не, ваше величество, сам беше. Но този човек е просто лъв — трябваше да му запратя ножа си от десет стъпки, иначе и аз щях да свърша като другите.

— Но най-после?

— Най-после се разправихме с него.

— И му отнехте насила книжата?

— О, не, ваше величество — доброволно. Той беше вече мъртъв.

— Ох! — промълви кралицата и потрепера. — Бяхте принудени да го убиете, така ли?

— На два пъти, дявол да го вземе, и то, честна дума, със съжаление. Кълна ви се, че го сторих само заради ваше величество.

— Какво? Съжаляваш за това, че си убил един французин? Не вярвах, че толкова много обичаш войниците на републиката.

— Не беше французин, ваше величество — поклати глава агентът.

— Какви измислици ми разправяш.

— Никой французин не може да говори неаполитански така, както говореше този клетник.

— О-о! — извика кралицата. — Надявам се, че не си сбъркал. Аз ти посочих изрично един французин, който пристига на кон от Капуа в Пуцоле.

— Точно така, ваше величество, а от Пуцоле с лодка до двореца на кралица Джована, нали?

— Адютантът на генерал Шанпионе.

— Да, тъкмо с него имахме работа. Освен това той се погрижи сам да ни каже кой е.

— Та ти разговаря ли с него?

— Разбира се, ваше величество. Щом го чух да праска неаполитански, аз се уплаших да не сбъркам и го запитах дали е наистина човекът, когото съм натоварен да убия.

— Идиот!

— Не съм такъв идиот, защото той ми отговори: да.

— Отговори ти „да“?

— Ваше величество разбира много добре, че би могъл да ми отговори другояче: че е от Басо Порто или от Порта Капуана, и тогава страшно би ме объркал, защото нямаше как да му докажа противното. Но той каза без заобикалки: „Аз съм същият, когото търсите“. След това — бум, бум! — поваля двама души с два пистолетни изстрела, после пляс-тряс! — още двама цапва със сабя. Сметнал е за недостойно да лъже, защото, уверявам ви, беше храбрец.