Сан Феличе

— Господарю — възрази Руфо, — този път съм принуден да дам право на нейно величество кралицата и на генерал-капитана. Един извънреден съвет ми се струва крайно необходим и колкото по-скоро се състои, толкова по-добре.

— Добре, тогава и вие ще присъствате на него, драги кардинале.

— Аз ли, господарю? Аз нямам никакво право да присъствам на кралски съвет!

— Но аз пък имам право да ви поканя на него.

Руфо се поклони.

— Приемам, господарю — отговори той. — Други ще дойдат с гениалността си, аз ще дойда със своята преданост.

— Добре. Кажете на кралицата, че утре ще дойда на съвета в часа, който ми посочва, тоест в девет часа. Чухте ли, ваше високопреосвещенство?

— Да, господарю.

Лакеят си отиде.

Руфо щеше да го последва, когато чуха галопа на кон под свода на дворцовата врата.

Кралят сграбчи ръката на кардинала.

— Във всеки случай — каза той — Ферари замина. Вие, ваше високопреосвещенство, ще бъдете един от първите — обещавам ви! — узнали отговора на скъпия ми племенник.

— Благодаря, господарю.

— Лека нощ, ваше високопреосвещенство… Ах, дано се държат добре утре на съвета! Да си знаят кралицата и господин генерал-капитанът, че няма да бъда в добро настроение.

— О, господарю! — отвърна със смях кардиналът. — Нощта дава добри съвети.

Кралят се прибра в спалнята и започна да звъни така, че щете да счупи звънеца. Камериерът му дотича уплашен, да не би на краля да му е призляло.

— Да ме съблечеш и да ме настаниш да спя! — изкрещя кралят. — А друг път ще внимаваш да спускаш щорите, за да не се вижда, че стаята ми свети в три часа сутринта.

Да разкажем сега какво се бе случило в тъмната стая на кралицата, докато това, което току-що разказахме, бе станало в осветената стая на краля.

XX ТЪМНАТА СТАЯ

Кралицата току-що се бе прибрала в покоите си, когато генерал-капитан Ектън поиска да бъде приет, за да й предаде две важни новини; но кралицата не очаквате, както изглежда, него или най-малко не очакваше само него, защото отговори доста рязко:

— Добре, да влезе в салона. Щом се освободя, ще го приема.

Ектън беше свикнал с тези височайши сръдни. Между него и кралицата отдавна вече не съществуваше любов; той беше официален любовник, както беше министър-председател; но това не пречеше да има и други министри освен него.

Двамата бивши любовници бяха свързани само с политическа връзка. За да стои на власт, Ектън имаше нужда от влиянието, което кралицата бе спечелила над краля; а за своите отмъщения или благоволения, които задоволяваше с еднаква страст, кралицата се нуждаеше от интригантските дарби на Ектън и от безграничното му угодничество, готово на всичко заради нея.

Кралицата се освободи бързо от своя официален тоалет, от цветята, елмазите, накитите; изтри червилото, което жените, особено принцесите, употребяваха в ония дни, облече дълъг пеньоар, взе един свещник, тръгна по безлюден коридор и като мина през цяло отделение от двореца, стигна до усамотена, строго мебелирана стая, откъдето се излизаше на тайна стълба, от която един ключ имаше кралицата, а втори — полицаят й Паскуале ди Симоне.

Прозорците на тази стая бяха винаги затворени денем и никаква светлинка не проникваше в нея.

Насред масата беше запоена бронзова лампа с абажур, поставен така, че да съсредоточи светлината само до окръжността на масата, като остави в сянка останалото помещение. Тук именно се изслушваха доносите. Ако въпреки тъмнината в дъното на стаята доносниците се страхуваха да не ги познаят, можеха да влязат с маска или да облекат в хола едно от расата на покаяниците, които придружават покойника до гробището или осъдения до ешафода; ужасни савани, превърнали човека в призрак с два отвора за очите, напомнящи празните очни орбити на мъртвешка глава.

Тримата инквизитори, които сядаха пред тази маса, са обезсмъртили имената си с твърде тъжна слава; те се наричаха Кастел-Чикала, министър на външните работи, Гуидобалди, подпредседател на държавната хунта, действаща постоянно отпреди четири години, и Вани, финансов прокурор.

Като награда за усърдната служба кралицата му бе дала титлата маркиз.