Сан Феличе

— Любов и честолюбие. За любовта ще се погрижи лейди Хамилтън, за честолюбието — вие. Той е от прост произход, без никакво образование. Спечелил е повишенията си, без да стъпи в чакалня на началство, оставяйки едно око при Калви, една ръка при Тенерифе, кожата от челото си при Абукир. Отнасяйте се с него като с голям благородник и ще го омагьосате, а щом го омагьоса, ваше величество ще може да прави с него каквото пожелае. Сигурни ли сте в лейди Хамилтън?

— Кралицата казва, че била сигурна.

— Не ви трябва нищо друго тогава. Чрез тази жена ще получите всичко — тя ще ви осигури едновременно и съпруга, и любовника си. И двамата са луди по нея.

— Страхувам се да не започне да се преструва на добродетелна.

— Ема Лайона да се преструва на добродетелна? — отвърна Руфо с израз на безгранично презрение. — Ваше величество не може да помисли такова нещо.

— Не казвам, то се знае, че ще го стори от добродетелност!

— А защо?

— Защото вашият Нелсън не е никак хубав с една ръка, с извадено око и разцепено чело. Ако трябва да платиш такава цена, за да станеш герой, предпочитам да си остана, какъвто съм.

— Да-а! Само че жените имат много странни хрумвания, а освен това лейди Хамилтън изпитва такава необикновена обич към кралицата! Ако не действа по любов, ще ни помогне от приятелство.

— Ще видим! — каза кралят като човек, който предоставя на провидението грижата да уреди мъчния въпрос.

След това се обърна към Руфо:

— А сега ще ми дадете ли някакъв съвет при това положение?

— Разбира се. Дори единствения разумен.

— Какъв? — запита кралят.

— Ваше величество има съюзен договор със своя племенник, австрийския император.

— Имам съюзни договори с всички и тъкмо това ме затруднява.

— И все пак, господарю, вие трябва да дадете известен брой войници за следващата коалиция.

— Тридесет хиляди.

— И трябва да съгласувате действията си с Австрия и Русия.

— Така е уговорено.

— Е добре, колкото и да настояват пред вас, господарю, почакайте австрийци и руси да започнат военните действия преди вас.

— Та това е и моето намерение, то се знае! Много добре разбирате, ваше високопреосвещенство, че аз не ще тръгна да воювам сам с французите… Но…

— Довършете, господарю.

— Ако Франция не дочака коалицията? Тя ми обяви война. Ако я започне?

— По донесенията, които имам от Рим, господарю, мога да твърдя, струва ми се, че французите не са в състояние да я започнат.

— Хм! Това ме успокоява донякъде.

— А сега, ако ваше величество ми разреши…

— Какво?

— Още един съвет.

— Разбира се!

— Ваше величество ми поиска само един. Вярно е, че вторият е последица от първия.

— Казвайте, казвайте.

— Ето какво: на мястото на ваше величество аз бих писал собственоръчно на племенника си — императора, за да узная от него, не по дипломатически път, а строго поверително, кога възнамерява да започне военните действия, и след като бъда уведомен от него, ще съгласувам действията си с неговите.

— Имате право, ваше високопреосвещенство, още сега ще му пиша.

— Имате ли сигурен човек, за да изпратите писмото, господарю?

— Имам куриера Ферари.

— Напълно сигурен, съвсем сигурен, положително сигурен ли е?

— Ех, драги кардинале, вие искате един тройно сигурен човек, когато е толкова мъчно да намерите някого, който да е поне веднъж сигурен.

— Става дума за този.

— Смятам, че е по-сигурен от всички други.

— Давал ли е на ваше величество доказателства за верността си?

— Сто пъти.

— Къде е сега?

— Къде ли е? Ами че тук някъде, трябва да спи из чакалните, обут и облечен, готов да замине, щом му заповядам, по всяко време на деня и нощта.

— Трябва най-напред да се напише писмото, а след това ще го потърсим.

— Лесно се казва да се напише, преосвещени. А къде, по дяволите, ще намеря в тоя час мастило, хартия и пера?

— Евангелието казва: Quoere et invenies.

— Не знам латински, ваше високопреосвещенство.

— Търси и ще намериш.

Кралят отиде до бюрото си, отвори последователно всички чекмеджета, но не намери нищо от това, което търсеше.

— Евангелието лъже — каза той.

И се отпусна съкрушено в креслото си.

— Какво да се прави, кардинале! — добави той с въздишка. — Противно ми е да пиша.

— И все пак ваше величество реши да се помъчи тази нощ.

— То се знае, но както виждате, нямам нищо под ръка. Би трябвало да разбудя хората си, пък и тогава… Не ви ли е ясно, приятелю, че когато кралят не пише, никой няма пера, мастило и хартия! Остава ми да поискам от кралицата, разбира се — у нея има такива неща! Защото тя е писателка. Но ако се научат, че съм писал, ще помислят, че държавата е в опасност, което впрочем е вярно. „Кралят писа… На кого? Защо?“ Събитието ще разстрои целия дворец.

— Тогава, господарю, остава аз да намеря това, което вие търсихте напразно.

— Къде?

Кардиналът се поклони на краля, излезе и след една минута се върна с хартия, мастило и пера. Кралят го погледна възхитен.

— Откъде, по дяволите, намерихте всичко това, ваше преосвещенство? — попита тай.

— Чисто и просто от лакеите ви.

— Какво? Значи въпреки забраната ми тия хубостници имат хартия, мастило и пера?